Д-р Соломон, всяка година излиза годишният доклад на ООН за световното щастие, където България традиционно е сред последните места (129-а от 156 през 2016г., 134-та през 2015 г., 144-та през 2013 г.). Имайки предвид това, каква е вашата дефиниция за щастие и каква е връзката между щастие и депресия?
Бих започнал с това, че обратното на депресия нe е щастие, а жизненост. Мисля, че хората често предполагат, че депресията е състояние на дълбока тъга, а това не е вярно. Очевидно хората, които са депресирани, не са щастливи и има намесена много тъга, но основното е, че те са затворени и неактивни. Не съм бил в България, откакто бях на 16 г., и не знам какви са спецификите в момента при вас. Но знам, че проблемът с депресията се появява там, където по една или друга причина животът става труден и хората се чувстват безсилни да променят обстоятелствата около себе си. Разбира се, индивидуалните случаи на депресия са дълбоко свързани с биологична предразположеност, но често външни фактори отключват депресията у тези хора. Не мога да кажа категорично какви са причините – те биха могли да бъдат икономически или пък разочарованието на много хора от начина, по който са се развили последните години на капитализъм.
Много проучвания сочат, че депресията се увеличава в световен мащаб. Световната здравна организация предвиждаше до 2030 г. тя да е причнина номер едно за влошено здраве и инвалидизация, но това вече се сучи през април 2017г. Какво се променя в света, за да наблюдаваме тази реакция и какво трябва да се промени, за да я овладеем?
Мисля, че една от причините е, че светът става все по-пренаселен и хората имат проблем с това. Мисля също, че много хора прекарват живота си, комуникирайки с машини вместо с хора. Имаше много хубава кампания тук в Англия, на една от организациите за психично здраве, която казваше:
„5000 Фейсбук приятели и нито един, с когото да поговориш“.
Много хора получават именно тази мигновена интимност – чувството на интимност, което се поражда от това, че си във връзка с хората, но все пак те не прекарват достатъчно време в комуникация, не се свързват.
Друга причина е, че хората спят все по-малко. Количеството сън, което получаваме, падна с измислянето на телевизора, след това падна още с въвеждането на Интернет в ежедневието ни. Много от хората по света са хронично преуморени, което е голям стрес.
И разбира се, мисля, че сме прекалено зависими от безкрайните социални изисквания. Ако преди, живеейки в малко село, хората са общували само със съселяните си, днес имаме всички тези възможности за глобална комуникация – те естествено са чудесни, но могат да бъдат и много обсебващи. За хората става трудно да се справят с всички опции, които произтичат от това. Имаме усещането, че ако не сме щастливи, трябва да сменим държавата или да си направим пластична операция. Това са много травмиращи опции, но ние се чувстваме задължени да ги имаме предвид като вариант.
В книгата ви „Далеч от дървото: Деца, родители и търсенето на идентичност“ вие изследвате какво е за родителите на деца, дълбоко различни и стигматизирани – деца със синдром на Даун, глухи деца, престъпници, заченати при изнасилване. Колко важно е приемането както за родителите, така и за децата?
Важно е да се каже, че има разлика между любов и приемане. Когато бях дете, родителите ми не ме приемаха напълно и аз мислех, че те не ме обичат наистина. Погледнато от днешния ми опит, виждам, че са ме обичали, и то много, просто им отне време да ме приемат. Когато започнеш да мислиш за различието като идентичност, усещането, че си непоправимо дефектен, изчезва. Представата, че хората трябва да са супер-жени и супер-мъже, а всички, които не са, са дефектни, причинява огромно количество непродуктивна тъга.
Другото нещо, е че родителите се докарват до лудост в опитите си да поправят нещо, което може би не може да се поправи и всъщност няма нужда да се поправя, и развиват усещане за провал. Вярвам, че най-прекият път към удовлетворението, не само за децата, но и за родителите, е да не бъдат заслепени от това, което считат за дефектно, а да видят какво не е дефектно в децата. Тогава могат да разберат, че децата им имат отделна идентичност, която родителите може би нямат и няма да могат да разберат напълно, но тяхната роля е да помогнат тази идентичност да се изгради.
Как тогава се оформя идентичността при такива социално неудобни обстоятелства и има ли начин да избегнем идентифицирането с това, което наричаме недъг?
Трябва да имаме предвид, че това не са взаимно изключващи се понятия. Почти всяка характеристика, която притежаваме, може да се превърне в недъг. В определен контекст да си американец може да се окаже голям недъг и хората наоколо да се чувстват неудобно от това, да не те харесват, да те упрекват, например, за резултатите от изборите или политическите решения на държавно ниво. От друга страна, срещал съм хора с множество тежки увреждания, които въпреки това имат усещане кои са.
Важно е да се започне оттам, да признаем, че има определени трудности, свързани с нашите особености, но освен като дискомфорт, те могат да бъдат видени и като част от нашата идентичност и трябва да бъдат оценени положително. След като направим тази крачка, процесът на изграждане на идентичност е свързан основно с намирането на хора, с които имаме нещо общо. Един от аргументите ми в „Далеч от дървото“ е, че ние си мислим, че ако сме глухи, единствените хора, с които имаме нещо общо, са другите глухи. Всъщност, се оказва, че имаме нещо общо и с хора, които са гей, и с тези, които са аутисти, и с гениите, и с криминално проявените. Ако възприемем това по-широко схващане, вече не се чувстваме толкова изолирани.
Имате личен опит с клинична депресия. Знаете ли какво отключи вашия депресивен период и какво означава той за вас днес?
На първо място трябва да се знае, че менажирането на депресия е работа, която продължава през целия живот. Надявам се, че се справям добре с това, или поне достатъчно добре, за да не падна на нивото, на което бях в най-тежките си моменти. Не искам да звуча, сякаш съм бил депресиран, но съм направил всичко както трябва и днес животът ми е розов. Често съм щастлив, но не през цялото време. Докато си активно депресиран, е много трудно да намериш някакво изкупление, но след острия период на депресия получаваш много прозрения. Сега мога да разбера колко могъщи и завладяващи могат да бъдат емоциите и как изкривяват мисленето на хора с психични заболявания, както и защо това понякога ги кара да се държат по начин, неразбираем за нас. Също така разбрах, че мозъкът е много крехък инструмент и това осъзнаване доведе до някои промени в начина ми на живот. Разбирам също колко много болка има в света, а аз съм преживял една незначително малка част от нея. Повечето хора нямат достъп до ресурсите, които аз имах, за да се справя. Това ме остави с усещането за морален императив да направя каквото мога в тази посока.
