Борис Бъндев е социален предприемач, който превръща достъпността в работещ бизнес модел. Като дете на глухи родители (CODA) за него жестовият език е майчин. Борис пренася автентичния си опит от света на тишината в своите проекти – Sheep Academy и маркетинг агенцията The Variant. Широката публика го познава от сцената на „България търси талант“, където показа красотата на жестовия език като изкуство, а професионалните му успехи му отреждат място в престижната класация на Forbes „30 под 30“. Борис не просто говори за социална промяна – той активно руши комуникационните бариери и учи бизнеса как да бъде по-приобщаващ.

Защо се съгласи да участваш?

Честно казано – първоначално не бях сигурен дали съм “правилният човек”. После си дадох сметка, че точно това е причината да участвам. Никой не е напълно “правилен”, нито “оправен”  –  и може би е време да спрем да чакаме да станем такива, за да говорим за психично здраве. 

Какво означава за теб да си мъж?

Да си мъж е да не бягаш от разговори, които са ти неудобни. И да не се криеш зад “такъв съм си”, когато можеш да си по-добър. Да си мъж е да свършиш нещата, които си казал, че ще свършиш. 

Кога разбра, че общуваш различно?

Мисля, че доста късно осъзнах, че е “различно”, защото за мен това беше нормалното. Израснал съм с глухи родители и жестовият език беше първият ми език. Това беше начинът, по който се караме, смеем се, обясняваме си живота. Kато дете прекарвах много време, наблюдавайки лица, реакции, малки промени в изражението. Там беше “звукът” за мен. После, когато започнах да съм повече сред чуващи хора, ми направи впечатление нещо странно – че всички говорят, но не всички наистина се разбират.

Тогава си дадох сметка, че аз съм свикнал първо да “усетя” човека и чак после да чуя думите. И че понякога можеш да имаш перфектен речник… и пак да изпуснеш най-важното в един разговор.

Какво означава да се свързваш с човек?

За мен това започва в момента, в който спреш да мислиш как изглеждаш в разговора. Дали звучиш умно, дали си интересен, дали ще те харесат. Израснал съм в среда, в която думите не винаги са били водещи.
Когато общуваш с глухи хора, няма как да се скриеш зад “добре звучащи изречения” – ако не си там, ако не си искрен, това се вижда веднага. Mисля, че оттам идва това при мен – свързването не е да кажеш нещо впечатляващо, а да си достатъчно присъстващ, за да усетиш какво реално се случва отсреща. Понякога човек казва едно, а показва съвсем друго – ако слушаш само думите, изпускаш половината разговор. Така че за мен свързването е много по-малко “говорене” и много повече внимание. Това е доста по-трудно, отколкото звучи.

Как се разви самочувствието ти?

Честно казано, това още ми е в процес. Не мисля, че съм го “изградил”. Преди беше много крайно –  ако нещо се получи, съм супер; ако не се, значи не ставам. С времето започнах да виждам, че това е просто липса на търпение към себе си. Сега е по-скоро: правя неща, бъркам, уча се… и се опитвам да не правя генерални изводи за себе си от един лош ден или един неуспех. Което звучи елементарно, но реално е доста трудно за прилагане. И може би най-полезното нещо, което съм разбрал досега, е че самочувствието не идва от това да се чувстваш добре постоянно, а от това да си държиш на думата към себе си.

Имало ли е съмнение?

Да, и още има. Доста по-често, отколкото ми се иска. Преди го приемах като знак, че не съм достатъчно добър и че трябва да спра. Сега по-скоро го виждам като нещо нормално – ако правиш нещо, което ти е важно, съмнението върви с него. Разликата е, че вече не го превръщам в драма. Не му давам да взима решения вместо мен – просто го взимам с мен и продължавам.

Каква е връзката ти с емоциите?

Преди ги игнорирах, защото ми пречеха да действам. После отидох в другата крайност –  почнах да им вярвам на 100% и да реагирам на всичко, което почувствам. И двете не работят особено добре. Сега по-скоро се опитвам да ги ползвам като сигнал. Примерно, ако нещо ме ядоса, не значи автоматично, че другият е виновен. Понякога просто съм уморен или напрегнат. Не винаги се справям, но поне вече правя пауза преди да реагирам – и това само по себе си решава доста проблеми.

Важно ли е да ги разпознаваме?

Да, защото иначе правиш глупости с много увереност. А това е доста опасна комбинация. Ако не знаеш какво реално ти се случва – дали си ядосан, наранен, уморен или просто пренатоварен – много лесно го изкарваш върху грешните хора или взимаш лоши решения. Аз лично съм го правил достатъчно пъти. Разпознаването не решава всичко, но ти дава шанс да направиш пауза и да не реагираш автоматично. И понякога само това е разликата между нормален разговор и пълен хаос.

Какво е успех за теб?

Да не се налага да избирам между това да печеля и това да съм човек, който уважавам. Защото съм виждал как можеш да постигаш резултати… и в същото време да не ти харесва как си стигнал дотам.
Това не ми изглежда като истински успех. За мен успехът е да вървят нещата – бизнес, проекти, развитие – без да си изкривявам принципите по пътя.

Какво те вади извън кожата ти?

Хора, които не поемат отговорност, но пък имат мнение. От този тип – всичко им е ясно, но пък нищо не зависи от тях. Това много лесно ме пали, защото съм виждал колко работа стои зад реалните резултати и колко е лесно да коментираш отстрани. Работя върху това да не реагирам веднага.  Защото първата ми реакция обикновено е емоционална, а тя не е особено… интелигентна. 😀

Сега по-скоро се опитвам да направя пауза и да си задам въпроса: “Има ли смисъл изобщо да влизам в този разговор?” и честно, доста често отговорът е “не”.

Може ли да се промени?

Да, но не в смисъл да спре да те дразни. По-скоро се променя това как реагираш. Преди реагирах веднага –  казвах нещо, после съжалявах. Сега се опитвам да изчакам малко. Понякога нищо не казвам и просто го пускам. И май, май… в повечето случаи това работи по-добре. 😀

Как се връщаш към себе си?

Честно казано, не винаги знам какво значи “да се върна към себе си”. Понякога просто спирам за малко и си признавам какво реално ми се случва – без да се правя на по-силен, отколкото съм. Но най-често… се връщам чрез партньора си. Тя ме познава добре, вижда ме, когато не съм окей, дори когато аз се правя, че съм. Да има човек до мен, който ме приема такъв, какъвто съм в момента – доста ме приземява. Понякога “връщането към себе си” не е нещо, което правиш сам, а нещо, което се случва в присъствието на друг човек.

Защо да си в тялото си е най-доброто място?

Защото там нещата са по-прости. В главата ми е пълно с филми – кой какво мисли, как ще стане, дали се излагам… В тялото е по-ясно – или съм напрегнат, или съм окей. Няма толкова драма. Доста често като “сляза” от главата в тялото се оказва, че нещата не са чак толкова сложни.

Защото няма по-силен език от езика на тялото. 😀