Автор: Елена Мечева

В работата си често имаме възможност да проследяваме тенденции в родителството далеч преди те да бъдат масово разпознати заради негативните си последствия. Днешният материал е посветен на една такава тенденция – наложила се изключително бързо, но също толкова бързо преминала в обратната крайност на онова, на което първоначално се противопоставя. А както знаем – никоя крайност не е добра идея.

Става дума за валидирането на емоции. Нека кажем няколко думи за това какво означава то: да признаем, да се опитаме да разберем и да изразим емпатия към емоциите на другия. В процеса на валидиране подхождаме уважително към чуждото емоционално състояние и/или назоваваме емоцията. Всичко това е особено важно в ранна възраст – децата получават първите си представи за това как да се справят с емоционалния си живот именно чрез отношението на близките. В детството се полагат основите на онова, което наричаме емоционална интелигентност, а валидирането на емоции е важна част от нея.

Защо стана „модерно“ да говорим за валидиране на емоции? Вероятно защото това е тема, която в основните си принципи силно се различава от традиционните практики в нашето общество – дори и към днешна дата. Прословутото „Ще те нашамаря, поне да знаеш за какво ревеш!“ често изчерпва разговора за емоциите. В този смисъл, започването на различен разговор – такъв, в който емоцията на малкото дете се признава – е наистина огромна крачка напред.

Когато обаче говорим за тенденции, е важно да видим и накъде водят те. Валидирането започва да добива статут на мощно „оръжие“ срещу детските тантруми, емоционалната нестабилност при малките деца, а вече и срещу предизвикателствата на подрастващите. И тук възниква въпросът: защо много родители продължават да срещат сериозни трудности, въпреки че „валидарат емоции“, а резултатите така и не идват? В някои случаи дори се наблюдава влошаване на ситуацията.

Оказва се, че валидирането на емоции само по себе си не е достатъчно. Използването на този „инструмент“, колкото и ценен да е той, не може самостоятелно да промени поведението на детето, ако липсва втората част от уравнението. А тя е свързана с това, че емоциите са едно, но поведението също има нужда от регулация. Понякога това означава детето да бъде фрустрирано чрез поставянето на ясни граници – кое е позволено и кое не.

Можем да бъдем ядосани, тъжни или разочаровани, но това не е оправдание да се държим по начин, който засяга другите, нарушава правила или пренебрегва социалните норми – писани и неписани. Между другото, именно в тази част от родителската роля изглежда, че в миналото хората като че ли са се справяли по-добре: поведението е било ясно регулирано и е имало последствия при нарушаване на правила (с всички минуси на този подход – не ги забравяме).

За да бъдем по-конкретни, ето няколко ориентира за това какво валидиране на емоции НЕ е:

Не означава да се съгласиш.
Пример: „Разбирам, че си ядосан, но няма да ти позволя да ме удряш.“

Не означава задължително да разбираш. Понякога самият опит да разбереш е по-важен.
Пример: „Не мога напълно да те разбера, реакцията ти ме изненадва, но приемам емоцията ти (и отново – няма да ти позволя да ме удряш).“

Не означава да пренебрегваш собствените си емоции за сметка на чуждите.
Пример: „Виждам, че си гневен, но и аз се ядосвам. И аз имам нужда да се справя с емоциите си, както ти имаш нужда да се справиш със своите.“
(Това уточнение е важно, за да не се прехвърля отговорността за емоциите на родителя върху детето.)

Не означава да спестиш важните уроци.
Пример: „Разбирам, че си бил ядосан, когато счупи това, но последствията са такива, каквито са. Това не е наказание за емоцията, а за действията.“

Не означава да оправдаеш поведението.
„Разбирам емоцията ти, но не оправдавам и не подкрепям поведението ти.“

Всичко това показва, че обяснението само по себе си не е достатъчно, ако не е подкрепено с действия. Думи и дела трябва да вървят заедно, за да бъде процесът наистина ефективен. В този смисъл, валидирането на емоции представлява думите, а подкрепата към детето включва и действията в моментите, в които това е необходимо.

В заключение отново стигаме до темата за баланса. Родителските действия е важно да бъдат продиктувани не само от любов, емпатия и разбиране, но и от ясната увереност, че за да се впишем по добър начин в обществото и в света на хората, е необходимо да преживяваме и разочарования, лишения и забрани. В добрия баланс между тези два полюса детето изгражда увереност и умения да се справя с трудностите, пред които се изправя – били те емоционални, вътрешнопсихични или житейски.