Журналистката Веселина Седларска е родена през 1954 г. В продължение на 45 години е работила в „Труд“, Стандарт“, радио „Свободна Европа“, списание „Тема“, публицистичния сайт „Редута“. Автор е на седем книги: „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „Кладенецът“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“, „Гладни сърца“, „Животът е тълковен речник“. Живее в Сливен със съпруга си. Има две деца и две внучета.

Веселина Седларска

Защо се съгласи да участваш?
По усет. Когато получа предложение, нещо в мен откликва или се съпротивлява на мига. Не знам с какво се съобразява тази автоматична реакция, но никога не е с полза и интерес. Затова се надявам, че се съобразява с ценности и винаги ѝ се доверявам. Патила съм доста от това.

Стигмата върху темата за психичното здраве върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи. Срещаш ли се с такива в ежедневието си?
Често. Страдам от депресия. Не от тъга, не от лошо настроение, не от позьорство, а от най-банална медицинска депресия. Невежеството около тази диагноза е огромно. По-неприятно от него е само отричането ѝ. „Депресия ли, като взема едно дръво…“ Обикновено тази грубост се прави с добро намерение. Един вид: „Ти сподели нещо срамно, но аз не ти вярвам и така ти спасявам честта.“ Друг път откровението е повод да те нахокат, че се глезиш. Или пък недоумение: „Каква депресия, та ти си весел човек с чувство за хумор.“ Като че ли Робин Уилямс не беше, преди да се самоубие от депресия. Животът ми щеше да е доста по-лек, ако душата беше видима и беше очевидно, че моята е прекършена и затова често гипсирана.

Какъв е първият ти спомен от срещата с психичната болест у другите?
В началото на 90-те. Чух, че в дома за душевно болни мъже в Твърдица има канибал. Нямаше да съм никаква журналистка, ако не тръгна веднага натам. Домът тънеше в потресаваща мизерия. Канибалът се оказа човек, който беше отхапал и изял носа на един и пръста на друг мъж в дома. Заведоха ме да го видя. Той беше в голяма клетка, кракът му беше завързан с верига към една от пръчките на клетката, седеше на дървена пейка и плетеше някакви свои мисли с ръце. Не изглеждаше опасен. В клетката имаше и друг мъж. Той се запъти към мен, делеше ни решетката, показа ми с жест, че иска цигара. Извадих цигара от кутия и посегнах да му я подам между пръчките. Стоящият до мен директор на дома хвана ръката ми: „Какво правите? Ами ако ви хване ръката!“ И допълни: „Макар че той не е канибал и е възпитан, учил е в английска гимназия все пак.“
В този миг го познах – моя съученик Димитър Попов от пловдивската английска гимназия. Директорът му подаде цигарата. Раменете ми неудържимо трепереха, сърцето ми се качи в гърлото. Митко беше високо, едро момче и от това беше още по-комично, че говореше с много тънко гласче. Не беше общителен, клатеше се непохватно, но пък беше много добър по математика. Заради гласа му другите момчета го наричаха „робот“. „Робот, отразѝ решението на задачата!“ Правеха си шеги с него непрекъснато. Живеехме в пансион. Прословутият пансион, в който е сниман филмът „Вчера“. Там нямаше много интересни неща, така че Митко служеше за забавление. Никой не го правеше с лошо чувство. Никой не си даваше сметка как се отразява това на Митко. А имахме възпитатели – строги хора, които следяха да няма светеща лампа след 22 ч., но някак пропускаха какво става в душите ни. Чак предпоследната година извикаха майка му, тя дойде от Сливен, видимо тя също не беше съвсем добре. Тогава тя го взе и ето го сега тук в клетката на канибала за някакво нарушение на дисциплината в дома. Шепнех: „Прости ни, прости ни“. Макар че не бяхме ние нито единствените, нито най-виновните, че се срещнахме с психично заболяване, а не го разпознахме.

Разкажи ми за твоя собствен опит с предизвикателствата пред психичното ти здраве.
Най-голямото предизвикателство е било невежеството. „Как така депресия, ти си успешна журналистка, получаваш награди, мъжът ти те носи на ръце, децата ти са прекрасни – я се стегни!“ Казвал ми го е дори лекар психиатър. Другото е антидепресантите. Пак психиатри: „А опитвали ли сте… – тук следва име на лекарство. Ами хайде да го опитате…“ Половината книги твърдят, че депресията не се лекува с лекарства, другата половина – обратното. Тази диагноза – депресия, за която се твърди, че е обявена от СЗО за причина номер 1 за нетрудоспособност в света, е необяснимо неизследвана – всичко около нея е несигурно.

Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работил усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелствата около теб?
Ооо, това с промяната ми е носило повече страдание, отколкото облекчение. Като се започне с това, че трябва да се променя, за да ме харесат хората. Дълго време съм се чувствала като вода, която заема формата на съда, с който общува. После огромният натиск да се държа като екстроверт, когато всъщност съм интроверт. Всичките ми нещастни опити да се стегна, да марширувам в редиците на щастливите хора. Накрая изхвърлих със замах всякакви усилия и прегърнах депресията си. Тя ме беше направила такава, каквато съм – болезнено честна, състрадателна, емпатична, усешаща хората и проблемите. Тя беше полирала сетивата ми. Тогава написах книгата „Депресията ме обича“. И е така – моята депресия ме обича, защото не иска да се откаже да ме научи да обичам себе си.

Какво ти помага в трудните моменти да оставаш свързана със себе си и здравия разум и как откри, че работи за теб?
Чакам да отмине трудният момент. Не се противопоставям. Не се опълчвам срещу черната буря, защото съм наясно, че ще ме отвее. Както казва един от любимите ми психолози Скот Ейлърс, когото следя в интернет, понякога просто трябва да се оцелее.

Опитваш ли се и успяваш ли да намериш правилните думи, с които да опишеш емоциите си?
С думите никога не съм имала проблем, но с куража да ги изрека – да. И те се натрупват в мен, разболяват този или онзи орган, но понякога това не им е достатъчно и тогава изригват като вулкан, който изпепелява всичко, най-вече мен. Спусъкът за такава реакция обикновено е някаква нечестност, а напоследък все по-често социална несправедливост, която не мога да преглътна. Тогава избухвам и не си давам сметка какви ще са последствията – а те са лоши винаги за мен.

Би ли търсила специалист при трудност да се справиш с емоциите?
Търсила съм няколко психиатри, пробвала съм и с психотерапевт. Без ефект. Чета много по темата – всичко, което мога да открия на български и английски, от баналните самопомощни книжки през Юнг и негови последователи до научни статии и изследвания. От това съм видяла ефект – започнах да разпознавам ангелите и демоните си. На всеки му помагат различни неща. Няма универсална рецепта.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място на което можеш да бъдеш?
Не съм сигурна, че тялото е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш. Преди доста години сънувах необикновен сън – видях как излитам над тялото си и попадам на място, където не може да ми се случи нищо лошо, защото аз съм всичко и всичкото е аз. Ако наистина има такова място, то е по-добро от тялото. Тялото е изпълнено със страхове. Но пък е единственото място, където можем да бъдем.


Журналистката Веселина Седларска е родена през 1954 г. В продължение на 45 години е работила в „Труд“, Стандарт“, радио „Свободна Европа“, списание „Тема“, публицистичния сайт „Редута“. Автор е на седем книги: „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „Кладенецът“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“, „Гладни сърца“, „Животът е тълковен речник“. Живее в Сливен със съпруга си. Има две деца и две внучета.
И тази година имаме привилегията да подкрепим организацията на годишната конференция за Обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Това издание на събитието ще Ви предложи богата и разнообразна програма, разпределена в два дни: 16 и 17 ноември.
Петя Кокудева (1982) е детска писателка и пътешественичка. Автор е на осем книги за деца и на две с документални истории от света. Често се среща с хлапета, за да ги сприятелява с литературата.