Защо се съгласи да участваш?
Защото се стреснах! В първия момент си казах „Да говоря за тялото си – публично? Абсурд!” После се замислих – защо да е такъв проблем? Често казано, в очите на много хора минавам за жена, която няма от какво да се оплаче по отношение на тялото си и все пак не ми се иска да говоря за него – след толкова години опити да го приема и обичам. Помислих се, че може би трябва да участвам – и като личен експеримент и като някакъв опит да се разбера… и не на последно място, защото дори онези, които в нашите очи „нямат от какво да се оплачат” също са много често неуверени, държа това да се знае.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Жалък. Опитът със самочувствието ми е жалък. Твърде, твърде рядко съм се чувствала наистина спокойна за това, което съм. Знам, че изглеждам доста самоуверена отстрани, но това е един от често срещаните начини човек да прикрие неувереността си. А да си неуверен е жалко, независимо от качествата и от външния вид на човек. Винаги съм смятала, че е по-добре да имаш самочувствие без особено покритие, отколкото да си талантлив, красив и интелигентен комплексар. Опитвам се да възпитавам децата си, че са красиви, че са хубави, че телата им, лицата им са прекрасни, че могат да постигнат всичко, за което мечтаят – че човешкото същество има неограничен потенциал… До колко ми вярват – това е друг въпрос. Но за повечето хора, примерно за 99% от човечеството, това и без друго е вярно – огромна част от хората са родени прекрасни и имат по рождение качествата и потенциала да бъдат каквото си поискат.
Изпитвала ли си срам от тялото си? Мислила ли си си някога, че трябва да изглеждаш по различен начин, за да бъдеш успешна/щастлива/реализиране..?
Аз лично бях кльощаво, леко хлапе. В първи клас тежах 18 килограма. Всяка нощ до влизането в пубертета, всяка нощ сънувах, че летя… Спомням си, че още заспивайки усещах как тялото ми се вдига над кревата. Все ми казваха, че съм слаба, а мама казваше „не си слаба, нормално дете си!” А аз не се занимавах с това тогава – слаба не слаба, беше ми леко, хубаво, бях красива! После тялото почва да се променя… не, че не съм била подготвена – родителите ми са направили каквото са можели, за да ме подготвят и все пак… променяш се – външно и вътрешно, външно – по-бързо. Никой не е достатъчно готов за това. Нямам спомен чак да съм се срамувала някога от тялото си. Не страдам от стандартните женски комплекси, че носа ми е голям или, че бюстът ми е малък… но и винаги ми се е струвало, че не съм достатъчно хубава и достатъчно слаба. Моля за извинение за това, което сега ще прочетете – не вярвам на никой, който ми казва че съм „доста слаба” или дори „прекалено слаба”… липсва ми 18 килограмовото аз, което нощем лети. И не, не страдам от анорексия – храня се, спортувам, понякога си казвам „леле, колко съм готина”, но през по-голямата част от времето, като всяка друга жена гледам пиците с тъжен поглед и подминавам сладоледа… И все пак някак успях да „надскоча” факта, че никога не съм се харесвала напълно. Не съм подчинявала живота си на външния вид. Избирах професии, за които външния вид не е от значение… до момента когато не реших да стана актриса. И тогава неочаквано открих, че хората ме виждат по начин доста различен от начина, по който се виждам аз.
Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Да, имало е. Всъщност всеки път когато се кача на кантара и видя цифра, която не ми харесва, тревожността ми взима връх над рационалността. В крайна сметка става дума винаги за плюс-минус килограм, килограм и половина, понякога става дума дори за грамове… това е чиста лудост – да се тревожиш за 500 грама примерно. Изобщо – тревогите за тегло; тревогите за това дали зъбите ти са достатъчно бели и дали косата ти е достатъчно гъста; дали миглите ти са достатъчно дълги… всичко това са страшни глупости, нали? Един ден всички ще сме стари и, което е по-лошо – болни, може би. И тогава ще си вадим младежките снимки от прашните лаптопи и независимо как изглеждаме на тях ще ни се струва, че сме били много хубави… Повтарям си това когато видя, че съм качила два килограма и когато жената в огледалото не е тази, която искам да видя. Знаете ли… не завиждам, не, но се възхищавам на всички хора, които живеят добре със себе си; в комфорт, с това което са. Аз самата винаги съм вярвала, че така трябва да е. Опитвам се да уча и децата си да се харесват и обичат, а на мен самата ми е трудно и знам, че не давам добър пример… обаче не знам къде сбърках…
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Някъде към двайсетата си година открих, че харесвам факта, че съм жена. Минала съм през периода на „мъжко момиче”, „на тати момчето”, „пич”… После се обърнах с обич към факта, че съм родена в женско тяло и, слава богу, с женска психика. Мисля, че любовта на мъжа до мен допринесе много за това да приема себе си и най-вече факта, че съм жена. Харесва ми да бъда жена – намирам не само удоволствие, но и някакъв много красив трагизъм в това. Вероятно същото важи и за мъжете, които са щастливи да са мъже. Но не бих искала да съм на тяхна място. Те носят твърде голям товар на плещите си. Живеем в свят на тестостерон, каквото и да си говорим. Свят на големи очаквания и изисквания към мъжете. И да бъда жена в този свят за мен е много по-леко и поносимо. Да нося рокля; да помоля някой мъж да ми пренесе куфара; да имам извинение, че не мога да паркирам; да се гримирам; да бъркам ляво и дясно и това да е ок; да износя и да родя собственото си дете – за мен това са привилегии, които никой мъж няма – това по отношение на социалните роли. Освен това ми харесва факта, че нямам косми по гърба. Да бъдеш жена и да отстъпиш възможността на мъжа да бъде мъж, прави живота по-лесен. Смятам, че бъркаме като възпитаваме момичетата да се съревновават с момчетата. Това ще прозвучи ретроградно и глупаво (често ми се смеят когато го казвам), но аз ДЕЛЯ хората на мъже и жени. Създадени сме различни. И това не е случайно.
Как мислиш за секса? Каква роля е играл той в живота ти?
Дълбоко убедена съм, че сексът е форма на общуване, близост, израз на емоции, веселие, забавление за теб и още един, скъп на сърцето ти човек. В този смисъл не вярвам, че сексът сам по себе си е нещо съществено, без онзи специален човек, с когото искаш да бъдеш по всякакъв начин. Заради това не вярвам в изневярата, в мимолетните приключения за една нощ, една седмица или месец. Сексът е прекрасен начин да бъдеш единствен за някого и той да бъде единствен за теб – всяко друго удоволствие (хранене, разговори, смях, шеги, философстване, слушане на музика, танци, разходки, игри) би могъл да споделяш и с приятели и с познати, и дори със случайни хора. Сексът е територия на изключителна близост и недостижими изживявания между теб и любимия. Вътре във връзката той е един от пътищата към другия! Извън връзката сексът е задънена улица.
Хората казват, че различните партньори могат да ти дадат различни изживявания. скромния ми личен опит сочи, че с един скъп, любим, обичан партньор можеш да имаш безброй различни преживявания – от много дълбоки, почти трансцедентални до очарователно нелепи, смешни, нежни, тъжни, неистови, спокойни… всякакви сексуални преживявания. В моя личен живот има една наистина съдбовна любовна среща – тази с мъжа на живота ми. От първия миг на тази среща и до ден днешен сексът е път само с две посоки – от мен към него от него към мен – наш си таен път в джунглата. Там няма място за трети хора. Надявам се, че това е завинаги.
Виждала ли си себе си като майка, когато си била малка? Ролята естествено ли пасна на събитията в живота ти? Как промени отношението към тялото ти?
Винаги съм знаела, че един ден ще имам син. От друга страна мечтаех за куп деца. Не ми се връзваше тази мечта с дълбокото убеждение, че ще родя един син… Но в момента, в който осъзнах, че съм влюбена в баща на три деца… нещата си дойдоха по местата. Станах доведена майка на три деца на 20 години. В живота ми влязоха две малки момиченца и едно още по-малко момченце. Минахме заедно през доста неща, докато родих сина си, а после минахме заедно през още повече неща. Сега тези деца са две млади жени и едно голямо момче, а аз си давам сметка за всички грешки, допуснати спрямо тях; за онези моменти, в които съм можела да съм по-нежна, по-разбираща, по-добра… но си давам сметка също така, че не е било лесно на 20 години да се справям с това. Този опит – да се появят заедно с любовта веднага и децата, ме промени много – форсира ме да порасна, накара ме да се чувствам родител още преди физически да бях станала такъв. От смело, авантюристично момиче ме превърна постепенно в жена с големи отговорности. И целия ми живот се подчини на децата – да им дам добър пример; да участвам във възпитанието им; да им помогна да пораснат щастливи, но и отговорни хора; да им дам обич, разбиране, подкрепа. В един момент се обърнах назад и осъзнах, че са минали десет години и вече съм дала каквото съм могла. Осъзнах също, че децата не винаги осъзнават какво си жертвал за тях и, че възрастните са длъжни да приемат и това с разбиране и с любов … Дадох си сметка, че така както детето ти може да ти разбие сърцето – никой друг не може! И, че родителят е въпреки всичко винаги готов всичко да прости. Като се замисли човек, че всеки от нас е нечие дете… родителството е едно безценно училище, което те обръща назад към теб самия в миналото и те учи на прошка, на разбиране и на любов във висша степен! И не случайно съществува тази шега – че бабите обичали внуците, защото само те можели да отмъстят на децата им! Чудела съм се като дете що за глупост е това, а сега (къде на шега, къде не чак толкова на шега) често се чувам да казвам на доведените си дъщери, че им пожелавам да имат дъщери и когато някоя от тях роди момиче – аз ще черпя поголовно!
Къде се намираш в момента – в конкретен и философски план?
В личен план – в дома, в който искам да живея; с мъжа с когато искам да съм; работейки това, което обичам; обградена с хора, които харесвам. Във философски план се намирам на бойното поле на вечната битка между Доброто и Злото, която се води извън мен и с още по-голяма сила вътре в мен. И се озовавам ту на едната страна, ту на другата. Мислех някога, че в тази битка човек може да застане на страната, на която смята, че трябва да бъде, но … с годините се убеждавам, че да контролираш себе си и да вървиш по правилен път, дори когато знаеш кой е той, е трудно. Все повече се надявам, че физическият финал за мен ще дойде докато съм на правилната страна.