Защо се съгласи да участваш?
Подкрепям идеята за диалог по теми, често пренебрегвани и неглижирани от обществото.

Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?
Нямам ясен спомен за точния момент, по-скоро натрупване от случки и ситуации, в които ми е дадено да разбера, че принадлежа на женския пол и от мен се очаква да отговарям на нормите. Например: ясно си спомням как с група момчетии калпазанствахме в парка и в един момент всички се подредиха с гръб към мен покрай една ограда, за да се облекчат.  Стана ми ясно, че нещо е различно, защото аз нямаше как да сторя същото, а в същия момент ми беше неудобно да клекна пред всички тях в храстите. В друг момент си спомням майка ми в опити да ме облече, обяснявайки ми как съм момиче и трябва да нося рокля на празненството в детската градина (още си спомням неприятното усещане от допира на вълнения чорапогащник). Дългата гъста коса, която се решеше толкова трудно и исках незабавно да премахна, беше друго напомняне – „момичетата трябва да бъдат с дълги коси“. Разбира се, на няколко пъти я остригвах до кожа с ножичката и предизвиквах възмущение у околните и срам за родителите ми. Лятно време всичките ми приятели тичаха безгрижно, голи до кръста – това беше недопустимо за мен, отново „защото съм момиче“.
„Женското тяло“ за мен беше бреме, вместо привилегия.
Държанието, правилата, прическата, дрехите, игрите, играчките, спорта, дори хобитата бяха ясно дефинирани: за момичетата – тук, за момчетата – там.
Изобщо… струва ми се, че всичките ми детски спомени и осъзнаването ми като жена са свързани с едно усещане за неравнопоставеност. Повечето неща, които желаех, бяха недопустими за мен, само защото в акта ми за раждане пише пол: Ж. Добре, че родителите ми бяха поне малко по-разчупени в мисленето си и често получавах вместо обичайните кукли – роботи, колички, конструктори и други нестандартни подаръци J

Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътят, по който е минало самочувствието ти до момента?
Ако в детството ми обръщах повече внимание на факта, че съм „момиче“, то през тийнейджърските години осъзнах, че това е свързано и с тялото ми, и с начина по който то изглежда. Оказа се, че „яж, за да пораснеш“ има възрастово ограничение. После си пораснал и трябва да се „оформяш“. Още помня как учителката по народни танци ми направи забележка, че имам „коремче“ и е по-добре да си го „глътна“. Дори на плажа вече беше невъзможно да остана само по долнище. А няколкото пъти, в които сме засичали „разкрепостени“ жени по монокини, всички са се отвръщали от тях показно и с възмущение. Гърдите явно бяха нещо „срамно“, затова и временно възприех поза „примат“. Припознах рапърските, широки дрехи, за свое спасение. А бейзболната шапка ме отърва от тази досадна коса за годините напред, докато не я отрязах окончателно.
По-късно, освен прегърбването в позата включих и „дините под мишница“, защото не стига, че бях жена, ами и харесвах жени, а пък те от своя страна уж харесваха мускули. Нямах особено отношение към тялото си. По-скоро обществото имаше някакви точни и ясни очаквания и изисквания спрямо него. Принадлежеше повече на тях, отколкото на мен, пък аз се чувствах като да съм взела някоя дреха назаем от приятел.
Израствайки, оставях тези всички мои неразбирателства с нормите и чувство за срам, вина и притеснение едно по едно назад в миналото. През късното тийнейджърство, колкото повече ластични дънки имаше по магазините, толкова по-широки мъжки дънки си купувах. Колкото по-високи ставаха токовете на приятелките ми, толкова по-големи номера кубинки си нахлузвах на иначе относително малкото си краче (N37,5). Всичките момичета наоколо се гримираха до неузнаваемост, а аз се „обезобразявах“ с пиърсинг. Косата ми се изравни с кожата и победоносно си татуирах главата, за да я маркирам като своя. Сега осъзнавам, че голяма част от тези ми действия са били моят тих бунт срещу нормата и тоталното ѝ отхвърляне, както и заявяване на моето тяло като лична територия.
Тоталната промяна, себеприемането и оценяването на обвивката, която имам, настъпи в периода на „сериозните“ връзки. Постепенно започнах да мисля за бъдещето – свалих повечето пиърсинг. Разбрах, че гърдите не са нещо срамно и започнах да се поизправям. Зарязах фитнеса, отвратена от изкуственото напомпване. Започнах да си намирам „по-прибрани“ дрехи и удобни обувки, въпреки че и до ден днешен от време на време нахлузвам по някой XXXL панталон. Изградих си свой собствен стил на обличане, който след време нарекоха „унисекс“. Намерих баланса.

Чувствала ли си се оценявана и отхвърляна/приемана заради начина, по който изглеждаш ?
В миналото имаше цяла поредица от смешни случки в стила на „хайде на бас – това момче ли е или момиче?“ (от съседни маси в заведения), „брато, ще помогнеш ли да бутнем колата?“ (зимна утрин след дискотека), „тази лична карта е фалшива“ (при полицейска проверка), „лельо, ти мъж ли си?“ (племенницата ми, когато беше на 5 г.), „аре от мен да мине, пишѝ МУ тройка“ (по време на изпит в университета), „момченце, ще помогнеш ли с багажа?“ (натоварени с покупки баби), „ти какво правиш тук?!“ (в дамската тоалетна)… и ако на по-голямата част от тях съм отвръщала с усмивка, то други са ме наранявали и са предизвиквали вътрешен гняв и огорчение. Заложените рамки от обществото и твърдо установените критерии, на които една жена/мъж трябва да отговаря визуално, не веднъж са ме поставяли в нелепата ситуация да се обяснявам, че съм жена. С годините тези рамки се размиха, но навремето беше ясно, че щом си с къса коса, то или си мъж, или си затворничка. И без да полага особени усилия, това същото общество, използвайки комфортно зададените критерии, лепваше етикети.
Аз се харесвах, това беше най-важното. И когато разглеждам снимковите си архиви, не намирам причина да се срамувам, напротив – гордея се, че не съм се пречупила под натиска на нормата.
И в пълен противовес на всичко гореизписано и преживяно, онези, които успяха да преминат през черупката и видяха не първичните белези, а мен, познаха приятел, колега, жена, дете…
Никога няма да забравя познанството ми с бивш политзатворник от европейска държава, преживял голяма част от живота си зад решетките. Седеше на съседна маса в клуб и дойде да се запознаем, започвайки с думите: „Не знам дали си мъж или жена, но излъчваш такава светлина, че не можах да се спра и да не дойда да се запозная с теб.“
По ирония на съдбата, съм била ухажвана колкото от жени, толкова и от представители на мъжкия пол. Последните бидейки „разочаровани“ от „загубата“, не винаги отговаряха с достойнство.
По друга ирония на съдбата, някои мои приятелки полагаха неимоверни усилия да ме преобразят „в жена“ с различни инструмени за мъчения, наречени „пинсета“, „спирала“, „извивачка за мигли“…
Така че – да, всякак съм се чувствала. Но погледнато от мястото, на което се намирам днес, всичко изглежда някак комично.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Същото, каквото и да съм човек. Нито обозначението „М“ и „Ж“, нито биологичните белези, нито нормата, са достатъчно гъвкави понятия, за да обхванат всички възможни начини един човек да бъде и да се проявавя като мъж или жена. Напротив – ограничаващи са.

Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Какъв опит си имала до сега? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
Споделяне. Че можем – можем, но пътешествието през живота е пълно, когато е споделено. Този въпрос ми напомня за момента, в който се чувствах най-щастлива през живота си. Седях сама на див плаж, на брега на Средиземно море, и посрещах изгрева. Бях толкова щастлива, но се разплаках, защото нямаше с кого да споделя този миг.
Отново към тялото – какво е отношението ти към майчинството? Какво означава за теб майчинство? Има ли за теб часовник?
Продължение и завещание – на човешката раса, на нацията, на традициите, на познанията. Майчинството е едновремено акт на творческа изява и на пълна отдаденост. И както за художника няма ден или нощ, за да създаде щрих по щрих платното, така и за жената не съществува часовник, за да се почувства вдъхновена и готова да предприеме това толкова отговорно приключение.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Както мъдрите хора съветват, ако се страхуваш от нещо първо си поеми въздух, дай си време и осмисли рационално ситуацията.
Имало е случки, в които съм се страхувала най-вече за физическата си невредимост. За късмет – всеки път оцелявам без щети.
Но ако има нещо, което наистина буди тревога у мен, то това са неща, далеч отвъд само моето влияние, възможности и сили. Световният мир, гладът, несправедливостта… наследството и състоянието, в което оставяме планетата на бъдещите поколения – това буди истинска тревожност у мен и да, понякога изпадам в състояния, близки до ирационалното.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото извън него те няма.