Защо се съгласи да участваш?
Приех поканата ти, защото вярвам, че е важно да говорим за страданията на psyche-то, на душата. Хората сме както най-силните същества, така и най-крехките. И за тази наша крехкост не трябва да се мълчи.

Кога за първи път осъзна, че си мъж и имаш мъжко тяло? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Навярно в много ранна детска възраст съм се осъзнал като… момче. И това е несъмнено именно биологичната обусловеност. Осъзнаването като мъж стана в юношеска възраст и да, смятам, че именно в това е разликата между биологичния sex и социално натоварената роля на gender – към мъжа има различни социални очаквания от тези към жената и тези очаквания не са обусловени биологично. От ранна детска възраст съм възпитаван (и за това благодаря на майка ми и баща ми) във важността мъжът да бъде „рицар“. Това включва безпределно уважение към жената, но не защото е „по-слабият пол“, а тъкмо наопаки – защото жената е значително по-силна. Затова смятам кавалерството за важно, макар и понякога в съвременния свят да се намират хора, които да го намират за едва ли не подценяващо. Останалите „рицарски“ добродетели намирам за общочовешки и нямащи общо нито с биологичните обусловености, нито със социално натоварените роли – базова почтеност, грижа и внимание към семейството, а след това и към всички останали, както и първоначално уважение към всеки, защото не знаем, както казва поетът Борис Христов, „под каква ютия е горял“. След първоначалната добронамереност уважението трябва да се заслужи.

Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имал ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувсвието ти до момента?
Имало е моменти, в които натякването, че съм прекалено слаб ми е било неприятно, но винаги съм се чувствал комфортно в тялото си. И винаги съм се стремял да спортувам, защото наистина обичам движението. Напоследък малко съм се отпуснал (смее се), но вече активно взимам мерки за това.

Винаги съм възприемал тялото като радост, а не като някаква тегоба. И винаги съм му вярвал. Преди 7 години бях на косъм от смъртта заради остър перитонит. Лекарите оценяваха възможността да бъда с отворен корем в следващите 6 месеца на 75%. На петия ден бях изписан, като лекарите във ВМА обявиха, че към онзи момент не са виждали подобно възстановяване при толкова тежка операция. Знам, че това беше резултат както от това, че не се отчаях, така и защото не съм спирал да вярвам на тялото си.

Самочувствието е в главите ни. Никой не може да го събори или вдигне, ако ние не позволим. Затова винаги ми е било важно да се чувствам добре. Нямам друго тяло, а това засега ми служи вярно.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Плаши ме отчаянието. Етимологически думата означава отказ от чаяние, т.е. от надежда, от радостното очакването на бъдещето. Това намирам за най-страшно. И ми се е случвало. Три неща са ми помагали – близките хора (семейство, приятели, а понякога и изведнъж появили се истински доброжелатели), книгите (Книга на Еклисиаста и сонетите на Шекспир са винаги упование) и вярата в Бог, Който въплъщава окончателната справедливост и безусловното благо. Старая се да не позволявам на тревожните мисли да надделяват. За това съм благодарен особено много на родителите ми, които винаги са настоявали, че човек трябва да запази самообладание в трудни моменти. И засега успявам да държа винаги разума на върха. Винаги в трудни моменти се сещам, че може да бъде и много по-зле, а не е. Докато сме живи, винаги има изход.

Върху какви концепции си изграждал и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националост, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?
През годините винаги съм се определял преди всичко останало ценностно. Всичко останало няма никакво значение – добри хора има по целия свят, лоши – дори навярно повече. За мен не е нужно някой да бъде от моята плът и кръв, за да бъде част от моето „семейство“, от моето „племе“. Нужно е да бъде почтен и добронамерен. Намирам това за най-важно у човеците. И за съжаление – за най-рядко срещано.

В същото време винаги е бил много важен и вълнуващ за мен фактът, че съм българин. Това беше една от причините да завърша специалност „История“ в СУ – да разбера повече за миналото, което има ролята на онази така важна спойка на обществото, в което съм роден, израсъл и избрал да живея. За съжаление, както посочи сравнително скоро едно изследване, другата най-важна тъкан на обществто – доверието – липсва най-много. А без доверие няма как да се изгради общност. Много ми се иска да успеем на направим „българин“ синоним на „почтен“.

Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
Убеден съм, че би следвало да правим разлика между интимно партньорство в сексуален смисъл и интимно партньорство в житейски, в смисъла на отношенията между двама души. Секс има под път и над път, но това не значи, че така често намираеми са взаимното уважение, приятелството, подкрепата, възможността и способността да се разговаря. Защото сексът е до време. Другите неща, които споменах по-горе, свързват много повече и много по-устойчиво двама души. В същото време в отношенията на една двойка сексът е conditio sine qua non – условие, без което не може. Има една поговорка, че самò дърво огън не прави. Същото е и с хората, трябва и искра.

Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструкивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги в себе си? Как се справяш с тях?
Имам много близка приятелка, която е с биполярно разстройство. През тези вече повече от 10 години на нашето приятелство е имало много трудни моменти, но благодарение на нея успях да разбера в пълнота през какво огромно страдание минава всеки път, когато е в криза. В България имаме навика, когато някой изпитва някакво психическо страдание, да казваме „Стегни се!“, а всъщност това е моментът, в който би следвало да кажем „Отпусни се.“. Вярвам, че когато човек е депресиран, отчаян или тревожен, трябва да потърси специализирана помощ. Няма нищо срамно в това да се консултираме с психолог или с психиатър и тази консултация не ни прави луди. По-скоро рискуваме да изгубим разума си, ако не отидем навреме. То е като с всяка друга болка – ако ни боли зъб, отиваме на зъболекар. Защо тогава ни е срам да отидем на лекар, който е учил да лекува душата?

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Защото няма друго място, където мога да съм. Истинското е-ене, както го нарича проф. Калин Янакиев, е само и единствено в телата ни.

Всички други места, на които мога да съм без тялото си, са или спомен, или смело предположение.