Защо е важно да говорим. Д-р Калина Йорданов

 Д-р Йорданова, на 28 януари взехте участие в дискусия за откриването на пътуващата изложба на “Кожа” под наслов “Защото е важно да говорим”. Винаги питаме участниците в проекта “Защо взехте участие в тази инициатива”. Каква беше Вашата мотивация да се включите?
Реших да се включа в тази дискусия, защото участниците са с различен опит и това дава многоаспектна перспектива върху въпроса за психичното здраве. На първо място обаче, защото за психичното здраве се говори изключително малко и често по стигматизиращ начин, което бих искала да се промени.

Kак се говори за психично здраве в България, какви са наличните пътеки и възможности, предоставени от държавата?
За психичното здраве се говори трудно и в посока на психичната болест. Психологическото консултиране автоматично се асоциира с болест, за която е злепоставящо да се говори публично. Тук има два проблема: единият е, че психично болните хора като остатък от социализма, все още са поставени на мястото на един отпадък, който не бива да бъде показван.

Битува държавен дискурс на контрол върху психично болния, а не на грижа за него. Т.е. държавата има тенденцията да се активира около някакъв инцидент с цел овладяването му, а не около правенето на политики за автономизиране и вписване на психично болните в общността. Оттам и възгледът, че те са опасни и е добре да бъдат държани изолирани.

Другият проблем на говоренето за психичното здраве е акцентът върху патологията, а не върху ресурса за лечението й. Т.е. мнозина, които поради трудно събитие или етап в живота си имат нужда от психологическа помощ, се идентифицират с опасността да бъдат възприети като луди и дълго време отричат необходимостта да се срещнат с психолог.

От гледна точка на културата мисля, че у нас не е прието да се говори за психологическите трудности пред друг. Въпреки поверителността на психотерапевтичния формат, той изисква човек да облече в думи пред един непознат свои много интимни преживявания, а това често е усетено като заплаха от оценка или обезценяване. Това има отношение към чувството за срам в българската и в други балкански култури, при което човек се страхува да не изгуби обичта на другите, ако разкрие трудните си преживявания.

Споменавайки налични пътеки и възможности от държавата, бих казала, че финансовото измерение на въпроса също не е за подценяване. Психотерапията все още е луксозна стока, която не всеки може да си позволи. Уви, държавната политика подкрепя тази нейна ексклузивност: заплатите в областта на психичното здраве са изключително ниски, което не привлича добри специалисти и отправя посланието, че тази услуга „не струва“ много и е еквивалент на едно питие с приятели. Така е в училищата, в услугите за деца и пр. Здравната каса не плаща психотерапевтичните услуги. Тя поема само психиатрични консултации, които са много малко на брой и имат различна насоченост от психотерапията.

Здравната каса основно финансира болничен престой, а не извънболнични услуги, което още веднъж поставя психичното здраве в полето на психичната болест и стимулира пасивност, а не автономност у лекуващия се – не е случаен изразът „лежи в болница“.

От друга страна не е лесно човек да се ориентира сам към какъв специалист да се обърне в среда на саморегулиращи се професионални общности. Също така не е ясно, че работата на психолога продължава месеци, дори години по един случай, което изисква посветеност, както времева, така и финансова.

Не е възможно психично страдание, което е продължило с години, да бъде „премахнато“ в рамките на една сесия.

И най-накрая, достъпността на психотерапията е не само финансова и културална, но и географска. У нас услугите са съсредоточени основно в София и няколко големи града, което оставя големи територии без специалист. В голяма част от Северозападна България например няма действащ детски психиатър и насочванията се правят към лекари в София. В същото време клиничната работа показва, че повечето психични разстройства в зряла възраст се коренят в детството, а детско-юношеските психиатри са много малко.

Какви са личните  Ви преживявания в сферата на психичното и какво бихте искали да видите като подобрение в системата, на човешко  и личностно ниво?
Като практикуващ психолог искам да подчертая нещо много важно: аз също имам лична работа с аналитик, където мисля и говоря за себе си като част от личния ми път към интегритет и като част от качеството на работата ми. Това е така, защото моят инструмент за работа е моето психично пространство, както за един лекар това е неговата апаратура, и ако аз не познавам своя вътрешен свят с обектите и отношенията между тях, не бих могла да чуя по информиран начин някой друг.

С това казвам, че личната терапия не е само поле на лечение на актуален проблем, а поле на изследователска работа, която има познавателен и превантивен смисъл. Ето това бих искала да видя като посока на мислене сред българите – опит за излизане от разбирането, че само някои хора са изложени на риска от психично заболяване, както и от разбирането, че психотерапията е само за „болни“ хора.

Това би променило един съществуващ омагьосан кръг, а именно, че хората занемаряват лечението си, постепенно отпадат от социалната си мрежа, а социалното изключване е сред най-големите рискови фактори за отключване на психологически проблем. Навременната подкрепа има превантивен характер и спестява много по-нататъшни усилия и разходи. За съжаление повечето хора търсят помощ, едва когато кризата е настъпила.

Защо този проблем засяга всички, а не само тези, които са се сблъскали челно с проблем от психологичен харакетер?
Би било клише да кажа, че никой не е застрахован от психологически проблем. Много чести са депресията, тревожните разстройства при възрастните, зависимостите и хиперактивните състояния при децата. Моите лични наблюдения са, че в един клас от около 20 деца, поне две-три имат специални потребности. Бедността, ниската грамотност и домашното насилие също са сериозен фактор за разстройствата при децата, които често формират защитна реакция срещу непоносимата заобикаляща ги среда като развиват психологически симптом.

Една кратка винетка от настоящата ми работа с дете на 9 години показва, че излагането на системно насилие в бебешка възраст е причина за развиване на психотичен спектър защити, които да помогнат на детската психика да се капсулира и така да изолира нахлуванията от средата. Т.е. всички ние сме уязвими към психологически проблем от най-ранна възраст без понякога да сме отговорни за него. В много случаи наш близък може да развие психологическо състояние, което изисква умения да го разпознаем и да партнираме в лечението.

И накрая,

някои съвсем нормални жизнени ситуации като загубата, например, могат да предизвикат тежка психологическа реакция, която да бъде облекчена с психотерапия.

Ще си послужа с пример от една книга, носеща заглавието „Всекидневна лудост“ на Лиса Апинянеси, която в лекция за Музея на Фройд в Лондон миналата година определи скръбта като състояние между диагностицираната лудост и ежедневния живот: едно достатъчно обикновено състояние, което все пак има необикновен характер, „кратка лудост“, както автократа определя състоянието на скръб с в книгата си.

Ако не можем да търпим гнева, не можем да търпим фрустрацията, а фрустрацията е неизменна част от живота, когато губим нещо или нещо ни е отказано. Особено във време, когато удовлетворението може да бъде постигнато непосредствено, без чакане, с помощта на технологиите, човешките загуби са усетени с по-голям магнитут и скръбта от тях е огромна. Често усещаме скръбта като гняв, защото той е най-травматичната проява на фрустрацията и цели да изпъдим от себе си болката. За да се справим със скръбта и тя да не се превърне в хронично страдание или в депресия, трябва да се научим да стоим с фрустрацията, а това често изисква партниране в терапевтичен формат.

В заключение казвам, че има състояния, които не са патологични, но са достатъчно сериозни, между диагнозата и всекидневието, които ние избираме в каква посока да поемат, според решението ни да влезем или не в терапевтично отношение.

Какво може да се направи в посока на подобряване на отношението към психичното здраве и предлагание услуги в тази сфера?
На първо място информираност и промяна на дискурса, в който се говори за психичното здраве. Психотерапията прави хората автономни и себерефлективни, и не е запазена територия за психично болните. Родителите на дете с разстройство на привързаността, с което в момента работя, изпитват огромни затруднения да си обяснят неговото функциониране, защото никога не са се сблъсквали с информация относно психичното функциониране.

Степента, в която отсъства информация по въпросите на психичното здраве е пропорционална на степента, в която се налага принуда за лечение: насочвания, които трябва да се спазят поради страх от глоба, принудителна хоспитализация и т.н.

Георги Ненов. На 37 години1 от София . Неженен, но щастливо обвързан и баща на едно малко Кате. Създател и водещ на подкаста “Свръхчовекът с Георги Ненов”, който от почти 8 години всеки вторник разказва истории, които вдъхновяват. Отдаден на спорта - в конкретния момент на бразилското джу джицу. Забавлява се като кара неща - автомобил, мотоциклет и/или ски. Обича да чете и слуша книги и подкасти и да се среща с хора за пример. Напоследък посещава училища извън София, за да се срещне с гимназисти и да им разкаже за уроците, които той е получил от над 400 госта и да им помогне да повярват, че имат свой собствен свръхчовешки път - в образованието, в кариерата, в живота.
Gerogi Nenov Ubermensch
Оля Антонова, позната като Оля Малинова, е известна с много неща, но две се открояват - комедия и вино. Семейният бизнес на Оля е първият и най-голям производител на плодови вина в България - "Трастена". Заедно с Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова основават компанията за стендъп "Три жени на микрофона". Сред популяните спектакли на компанията са "Добрата, Лошата и Красимира" и моноспектакълът "Министър на щастието".
Olq 2
Имаме удоволствието да Ви поканим на еднодневна конференция, посветена на Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Събитието е както за хора с преживелищен опит и техните близки, така и за професионалисти, които биха желали да обогатят познанията си.  Фокусът на конференцията е върху напредъка в разбирането и менажирането на това сложно и хетерогенно психично състояние, а лектори, с които ще Ви срещнем, са специалисти с богат, дългогодишен международен опит. 
Обеивно компуливно разтрото (Facebook Cover) (1) tran
Регистрирана разпознаваемост, декларативна толерантност и обществена значимост на проблемите на психичното здраве, но и повече консервативност. Това отчита нова втора вълна на експериментално изследване на „Кожа“,
Как миcлим за пcихичното зраве
"Човек на годината" 2022 беше присъдена на добролците, активистите и организациите, подкрепили засегнатите от войната в Украйна. "Кожа" получи това признание за психичноздравната помощ, която предостави онлайн още в първите часове на бомбардировките, а по-късно и на терен в София.
317513814-883058982689688-4299891078554369143-n
Заключението е, че България изостава с десетилетия от очакванията за модерно държавно осигуряване на грижи за психичното здраве, продължава да демонстрира незачитане на психичното здраве на своите граждани, а подходът към цялостния проблем на психичното здраве и институционалните социални грижи в България следва радикално да се промени.
cpt-2022