Преди да започна да живея и да се храня по правилния начин, тялото ми далеч не беше нещо, с което се гордеех или исках да изпъквам. Често ставах обект на подигравки и смях, заради наднорменото си тегло, големите бузи и задъхването, когато ми се налагаше да тичам или да изкачвам стълби. Чувствах се наистина зле, дори когато ми се налагаше да пробвам дрехи в магазина или да се преобличам в училище заради физическо.
Всичко това се промени, след като започнах да водя здравословен начин на живот, когато открих, че тялото е моят храм и то е нещото, което визуално разказва на хората много за теб. Разказва за твоето постоянство, дали наистина си готов да “докараш нещата до края”, колко си отдаден и постоянен към това, което правиш.
Преди Крона, бях в неспирна война с тялото си. То никога не беше достатъчно перфектно. Смятах, че към него има очаквания, които всъщност никога не е имало. Очаквания от хора, които са били или ще бъдат в моя живот. Очаквания от мен самата. Едно време се шегувах, че имам огромен късмет, че толкова обичам храната, защото това е единственото ми спасение от анорексията. Деля много неща в живота си на преди и след Крона. Отношението ми към тялото е едно от тях. Парадоксално е цял живот да искаш да си още по-слаб и още по-слаб и да го получиш само за няколко дни. Един ден се събудих с 10 килограма по-слаба, което за моето телосложение си е доста. Бях излязла от болницата и очаквах да се подобрявам, а се събудих скелет. Погледнах се в огледалото и видях скелет. Изпита, измъчена, кльощава и неузнаваема. Разплаках се от страх, от безсилие и отчаяние. В болницата бях свалила 2-3 килограма, а у дома – само за 4 дни бях свалила още 6. […]Тогава се молех да напълнея. И бях сигурна, че никога повече няма да съм силна – нито физически, нито психически.
Май не е имало такъв момент.Тялото и килограмите ми не са варирали много през годините.Фалшивата ми руса коса е едното нещо,което поддържам постоянно и си мисля,че без нея няма да съм аз.Надявам се скоро съвсем да опада и притесненията ми да изчезнат.
Боже, разбира се. Като тийнейджърка и в младите ми години толкова съм страдала, че не съм слаба! Имах приятелки, които ядяха денонощно и приличаха на щеки – какъв е тоя метаболизъм, аз не знам. Защо аз го нямам – също не знам и искам някъде да се оплача срещу тая несправедливост, защото, от друга страна, аз обожавам да ям. И не е честно – така да обичаш храната, и в същото време да не можеш да се удавиш в тенджера с препечени филии с кьопоолу и сирене. Адски съм се тормозила от тоя факт. Сега не ми пука – то няма и закъде вече, не може цял живот единствената ти мисъл да е дали задникът ти е голям или много голям. Аз цялата съм голяма – ето, нося 41 номер обувки. Не съм чувала някой да се срамува, защото носи 41 номер обувки. Мисля че същото е и с останалата част от тялото – има някакви дадености и характеристики, от които не можеш да избягаш, и е добре да ги приемеш и превърнеш в позитив. И за това отношение много помага спортът – аз открих спорта късно, чак на 30 години. Той дава едновременно една дисциплина, но и разбиране за лимита на възможностите на тялото. И всичко става много по-лесно и приемливо.
Ако в детството ми обръщах повече внимание на факта, че съм „момиче“, то през тийнейджърските години осъзнах, че това е свързано и с тялото ми, и с начина по който то изглежда. Оказа се, че „яж, за да пораснеш“ има възрастово ограничение. После си пораснал и трябва да се „оформяш“. Още помня как учителката по народни танци ми направи забележка, че имам „коремче“ и е по-добре да си го „глътна“. Дори на плажа вече беше невъзможно да остана само по долнище. А няколкото пъти, в които сме засичали „разкрепостени“ жени по монокини, всички са се отвръщали от тях показно и с възмущение. Гърдите явно бяха нещо „срамно“, затова и временно възприех поза „примат“. Припознах рапърските, широки дрехи, за свое спасение. А бейзболната шапка ме отърва от тази досадна коса за годините напред, докато не я отрязах окончателно. (…)
През целия ми живот имам чувството, че тялото ми пречи. Трудно е да го обясня. Не е от омраза към него, по-скоро е от някаква много силна обич към нещо по-голямо от физиката. Искала съм да променям някакви неща по тялото си, да. Но, първо, знам че не мога, второ, наясно съм, че това са пълни глупости. Рядко някой е обичан, защото е натикан в перфектно тяло. Или поне рядко е обичан само заради това. Всички сме различни, ъглите ни, ръбовете, едни са по-пригодни за обществото, други не толкова, но това е, което ни прави важни – че не сме еднакви. С времето единственото, което искам от моето тяло е, да бъде здраво. Да не спира да работи.
Отношението ми се променя непрекъснато. Ту е безотговорно и немарливо, ту с оценяване, моделиране и грижа. Разбира се, непрекъснато ми се случва да съм недоволен или притеснен заради тялото си. Не знам дали съм се срамувал точно. Вероятно да. Пътят, по който е минало съмочувствието ми, е вълнообразен, криволичещ и неравен.
Предполагам, с колкото повече хора общуваш, толкова повече виждаш, че не сме сами. Тогава нормалните неща стават такива, каквито трябва да са – нормални. Виждаш, че не си сам на тоя свят с шкембе.
Връзката ни е със статус „ит’с компликейтед“. Бях пълно детенце, може би, не само заради това, но бях и много срамежлива, притеснителна. Помня, че мразех ушите си, защото са щръкнали, после косата си, защото е тънка, после носа си, колената си. Всъщност не е имало част от тялото ми, която да не е била в графа „не харесвам“. Дълго време се борех с всички дяволи в главата. Докато бях в училище съвсем случайно ми откриха образование на щитовидната жлеза и се наложи операция. Това прибави още едно нещо , което да не харесвам – белег на врата, който дълго време криех с шал на +30 градуса. Години ми трябваха, за да стигна до „Аз обичам тялото си“. Спорта, диалога с вътрешното ми аз и правилните хора ми помогнаха да заобичам тялото си. С днешна дата все още имам своите лудости, но вече съм ги приела и не им отделям прекалено голямо внимание.
Аз си бях дебеличко дете и разбира се не сме говорили на един език със тялото си понякога и сме се карали и викали един на друг, но както казва Оскар Улайлд, когато се раждаме ние започваме едно съвместно съществуване със себе си и ако не се харесваме, ще имаме много тегаво съжителство заедно. Затова аз просто променх това, което не ми харесваше и в момента сме супер щастливи заедно.