Защо се съгласи да участваш?
Смятам, че темата за психичното здраве трябва да е централна и широко обсъждана в едно общество. Особено в такова като нашето. Не само заради предизвикателствата на съвремието ни, но и заради деформираните шаблони от миналото, които още дълго ще носим със себе си.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло?
Нямам реален спомен затова. Предполагам, че реалното осъзнаване се е случило през пубертета. Истината обаче е, че в собствената ми представа биологичният ми пол никога не е определял идентичността ми. Просто не мисля, че преживявам себе си толкова като биология. Вътрешните ми усещания, емоции и мисловни ориентири са това, което ме определя като индивид.
Какво е отношението ти към романтичното партньорство. Можем ли да съществуваме по отделно или имаме нужда от връзка?
За себе си съм установила, че храната не е толкова вкусна и сънят не е така здрав, ако не са споделени с правилния (за нас) човек. Мисля, че повечето хора се чувстват по същия начин, защото потребността човек да обича и да бъде обичан е една от ключовите в реализацията ни като индивиди изобщо. Разбира се, съществуват и други видове обич и привързаност, но лично аз считам емоционалното сливане межу двама души за органична необходимост. Иначе съществуването и без връзка е напълно възможно. Далеч по-страшно е това без любов.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Изпитвалa ли си необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
През годините винаги около мен е имало хора, които без да ме познават в действителност, са смятали, че съм с доста високо самочувствие. Истината е, че обичайно имам сериозна бариера с хора, които едва познавам или виждам за първи път. Иначе както всички останали и аз съм имала критични моменти, в които съм изпитвала силна неувереност, но не мисля, че е било необосновано. С годините смятам, че успях да позиционирам собствената си личност и способности и към днешна дата самочувствието ми по-скоро отговаря на тях.
В лични разговори сме засягали темата за смисъла и ти си споменавала, че усещането за липса на смисъл е нещо, с която живееш от години? Какво означава за теб това усещане? (Как го преживяваш, с каква емоция го свързваш, страшно ли е, любопитно ли е, към какво те потиква?) Първата си екзистенциална криза преживях на 16. Тогава всепоглъщащото усещане за безсмислие и илюзорност ме заляха внезапно и малко стресиращо. По това време обаче бързо се съвзех от първоначалния шок и продължих напред. Докато две години по-късно не останах съвсем сама със себе си в чужда държава, без нито един близък и познат човек. Тогава за първи път разбрах, че самотата и празнотата на рутинното битие могат да ни донесат много опасни прозрения – за нас самите и за живота като цяло. Не случайно човешкият вид си е измислил и развил огромна палитра от митове, идеи, убеждения, цели и смисли, в които да вярва, следва и отстоява. Не случайно толкова много общества са се вкопчили отчаяно в религии, идеологии и „традиционни“ ценности. Като цяло изпитвам дълбоко подозрение към смислите, които човешкият вид така старателно си е отгледал и неотменно следва. Въпреки че редица от тях са свързани със силно чувство на удовлетворение и удоволствие. От моя гледна точка те изглеждат по-скоро като кратки и дребни илюзии, които само отклоняват вниманието ни от генералното безсмислие, докато чакаме времето ни да изтече. Единственото, към което виждам причина да се стремим, е еволюция на човешкото съзнание и превръщането ни в по-смислен и съзидателен биологичен вид от този, който сме в момента. В личен план това означава нещо съвсем просто: да станем по-добри хора, като уважаваме живота, човешката личност (не само собствените) и природата, от която сме част. В настоящата ситуация обаче размислите за битието по-скоро ме подтискат. Защото виждам, че много бързо забравяме грешките и страданията от миналото и че историята рано или късно се повтаря. И че не ставаме по-добри един към друг. А напротив – измисляме нови и нови „причини“ да се делим на свои и чужди, на „добри“ и „лоши“. И това напоследък като че ли все повече ескалира.
Осъзнавала ли си връзката между емоциите и тялото си? Какво е изражението на тази връзка при теб?
Телата ни някак логично би следвало да са изразител на емоциите ни – вербален или невербален. Цивилизацията обаче ни е наложила да не изразяваме незабавно всички възникнали емоции, а да филтрираме „приемливите“. През годините установих за себе си в един момент, че съм изградила защитна реакция да изразявам лични емоции само пред партньорите си или пред много близки хора. А пак от личен и споделен опит научих, че невъзможността да изразим усещанията си или задържането на отрицателни емоции разболяват тялото ни за дълго.
Кажи ми три (едно, пет, двайсет) неща, които те карат да се чувстваш добре в кожата ти и ти дават сили да продължиш?
Научих коя съм, научих къде отивам, научих на какво да се радвам и какво ме прави щастлива.
Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструкивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги в себе си – вярвания, които си интернализирала, а усещаш, че ти пречат? Как се справяш с тях?
В ежедневието си непрекъснато срещам шаблони и предразсъдъци на тази тема. Като започнем от това, че психичните проблеми се асоциират с нещо много срамно, до това, че ако ходиш на терапевт, все още много хора те считат за луд. Отдавам последното на наследството от социалистическото ни минало, но и на все още липсващата обществена дискусия и образование по темата. Нещата ще се променят, когато спрем да съжаляваме и игнорираме хората с разболени души, а си дадем сметка, че трябва да се грижим за психичното си здраве точно толкова, колкото и за физическото. И че утре не е изключено ние да се окажем един от тези хора. В себе си иначе не съм усетила предразсъдъци по тази тема, но не е изключено да имам.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Защото това е домът на душите ни. А душите – това сме ние.
