Защо се съгласи да участваш?
Защото обичам да правя нови неща, обичам предизвикателства – особено такива, за които знам малко или нищо. Като този проект и това интервю 🙂

И защото разбрах, че е за психично здраве и защото Георги Ненов те препоръча 🙂

Имал ли си опит с ниско самочувствие и необоснована самокритичност? Как е еволюирала самооценката ти до сега?
Ама разбира се! 🙂

Може и да бъркам, но почти всеки, който е бил посмачкван от семейство или друг елемент на заобокалящата го среда (особено на по-крехка възраст) май е имал.

От личния ми опит (и от работота с хора) съм установил, че спортът помага изключително много за изграждането на самоувереност. Днес едва клякаш 10 пъти със собствено тегло, след 2-3 месеца правиш 15 клека с 20-30 килограма добавена тежест. Тренировките те учат, че можеш. Можеш да подобриш нещо, за което може би дори не си доускал, че е възможно. Тренировките те учат да успяваш.

И този модел много бързо се прехвърля и в другите свери на живота. В залата многократно сме виждали хора – свити и неуверени, да се трансформират и буквално да разцъфват в рамките само на няколко месеца. И то без нищо специално.

Единствено последователност, разумен базов подход и когато е нужно – подкрепа от странa на треньора.

Изключително жестоката самокритичност към себе си обаче открих преди шест години. Вече не помня, дали осъзнах, че сам в главата си се самонаказвам за допуснатите грешки и изборите водещи до негативни последствия, и в следствиe на това отидох на семинар или първо отидох на семинар и там го осъзнах.

Хубавото е, че след това станах малко по-мек към себе си. А от там и към другите.

Сега това интервю ми дава добър повод да си направя интроспекция и да се прегледам как са нещата последно време 😉

Сблъсквал ли си се със стереотипи, свързани с пола, годините, професионалните ти избори, които не се отговаряли на личните ти усещания за правдивост? (например: „Мъжът трябва да е силен/ не плаче/ борави с дрелка…“; „На тези години трябва вече да си постигнал А, Бе, Це…“… )
Че как! 🙂

Първата голяма борба, която спечелих и която ми помогна да се обособя като напълно независим възрастен човек, беше с баща ми по време на следването ми в Германия 🙂

Четейки „Седемте навика на високо-ефективните хора“ някъде през 2004-та осъзнах, че инженерното образование, дето го уча – хубаво го уча, хубаво си взимам изпитите, ама изобщо не се виждах да го работя (и на всичкото отгоре бях поне един семестър пред останалите българи, с които започнахме заедно).

По цял ден четях за хранене и тренировки. Т.е. отделях няколко пъти повече време на това, отколкото на инженерните науки. И реших да си сменя специалността.

Това, разбира се, беше голяма драма специално за баща ми и мантрата беше: „Ти си го завърши да вземеш тапията, пък след това прави каквото искаш! Никога не се знае!“

Само че – още тогава се чудех – защо ми е тапия за нещо, за което нямам нито страст, нито желание да се занимавам.

И прекъснах. И баща ми не ми говори една година 🙂

Най-забавното е, че сега покрай камапнята „Капачки за Бъдеще“, която движим заедно с Мартина Йорданова, полимерите пак ми станах интересни и от ХТМУ ми предложиха да си довърша обучението при тях (по акадмеична справка казаха, че ще ме запишат трети курс и вероятно 6-ти семестър J ). Та, толкова години по-късно може и да стана химичен инженер. Но този път с искрено желание  🙂

(А може и пак да не стана , ако не ми допадне  🙂

В залата обаче съм срещал доста често стигнама, че жената „трябва“ да бъде „слаба и красива“.

Ей това „слаба“ е причина за толкова много проблеми на толкова много жени, че дори не можете да си представите. И то дори извън екстремумите като анорексия и булемия. Много сериозен проблем, с който много бих желал да се заема по-сериозно в бъдеще.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Бездействието ме плаши. Всъщност, не знам, дали ме плаши, но просто не го мога. Може и да си имам някакви проблеми в глава, кой знае 🙂

Когато трябва да звъня по телефона и трябва да водя разговор, който не ми е 100% ясен – изключително много ме напряга.

И писмено и на живо се спрвям доста добре с комуникацията, но по телефон ми е много трудно и ми носи много стрес.

Относно тревожността над рационалността – може да се лъжа, разбира се, но бих могъл да изброя ситуациите, когато ми се е слувало и са не повече от пръстите на половината или хайде – на едната ми ръка.

Като цяло да оставам спокоен и рационален и да преработвам и отработвам емоциите ми е една от силните ми черти. По правило, успявам да остана спокоен в ситуации, в които повече хора не успяват.

Разговяраш ли за емоциите, които изпитваш, с близките си хора и смяташ ли, че такива разговори е добре да се случват?
Ами … в доста отношения си падам МНОГО индивидуалист. И емоциите си ги преживявам вътрешно, повечето пъти почти не ги изразявам. И най-често това е така, понеже житейски съм се поставил в ситуации, в които в дадена организация аз да съм стабилния и спокойния човек. И когато нещо се случи – всички разчитат на моята стабилност и спокойствие.

В семейството, във фирмата, във форнадацията …

И реално мога да нося на много стрес. Изградил съм си вътрешния методи за отработване на напрежението и емоциите. Като по-млад много ми помагаха тренировките. В един момента обаче стресът ми дойде много и си контузих почти всичко, което можех да си контузя. В един и същи момент. И вече не можех да ползвам тренировките за патерица и отдушник. Та, се наложи да си изградя други методи.

Но, имал съм разговори – с изключително мъдри мои приятели – няколко пъти в живота, които много са ми помагали в мометни, в които не съм успявал да се справя с мислите в главата ми и вътрешното ми напрежение сам.

Както написах в началото – падам си доста индивидуалист. Рядко се виждам с приятели. Или е по-точно да се кажа – уважавам доста хора и те също ме уважават. Но не нямам близки приятелски отношения, както имат повечето хора. На някоко пъти обаче тези мъдри мои приятели са ми били в голяма помощ.

Какво е за теб бащинството и как се промени смисълът на това понятие, след като стана част и от твоите характеристики?
Доста интересно е, че като се роди малкият – все едно ми се отвори един НОВ резервоар с енергия, с който преди това не бях подозирал, че съществува. Разбира се, и задълженията и стресът станаха повече, но някак имаш енергия за тези неща. Или с други думи, установих, че като баща имам повече анагажименти и стрес и по-малко свободно време, а успявам да свърша също толкова, а понякога дори и повече неща, отколкото преди да стана баща 🙂

Иначе, като станеш баща – моментите на нерви и безсилие се увеличават. Но се увеличават и тези на чиста радост  🙂

Все ми се струва, че средно-аритметично нищо не се променят, просто амплитудата на емоциите се увеличава еднакво, както над, така и под нулата 🙂

Никой не може да те ядоса така, както детето, но и никой не може да те зарадва така, както детето 🙂

А децата са ОГРОМНИ учители. ОГРОМНИ!

Всички деца!

И особено осбствените!  🙂

Какво те изкарва извън кожата ти?
Когато съм в период, в който спя добре, храня се редовно и качествено, тренирам редовно, правя редовно секс, виждам се с готини хора – е много трудно нещо да ме изкара извън кожата ми. Да ме трогне и да породи реакция – може. Но толкоз.

Уви, толкова добри условия рядко (или почти не) съм имал последните години. Детето изисква своето, „Капачки за Бъдеще“ се разрасна много и … та, сега е доста по-лесно, но още държим фронта 🙂

И все пак – агресията (независимо дали пасивна или активна) премесена с манипулация е това, което ме ТРИГЪРВА най-силно. Оосбено като ме хване неподготвен или с ниски нива на енергия. Тогава директно ми активира fight or flight реакция и желание за насилие.

Разбира се, става въпрос предимно за онлайн комуникация. На живо съм изключително благ и миролюбив. Но на живо и хората са доста по-благи, отколкото онлайн. А и аз съм 192см, 100+ кг човек, в добра форма и практикувал различни бойни изкуства (някои продължавам), та на живо почти нямам подобни ситуации. А и като цяло по-скоро излъчвам спокойствие.

Но на хора, които нападат мен, мои бклизки или моя кауза с агресия и особено по долен и манипулативен начин – това поражда много остра реакция от мен.

Обикновено обаче, ако не реагирам веднага, когато се поохладят страстите – успявам да дам много по-адекватен и въздействащ отгоовр. А понякога и дори да се свръжа и изградя отношение с отсрещаната страна.

Разбира се, понякога става пълно мазало. Хора сме, май е нормално понякога да става така. За съжаление.

Кажи ми три/пет/седем неща, които те карат да се върнеш обратно в кожата си и да се почувстваш добре в нея?
Първо, да потърся къде в тялото ми има напрежение, къде е стегнато и да го отпусна.

Второ (като понякога се въртят с първото) – да си обясня ситуацията. Да я разционализирам. Да я погледна от различни ъгли. Колкото повече успявам да я видя в дълбочина и от различни страни – толквоа повече намалява напрежението ми и се увеличават способносите ми за адекватна реакция и от там – още намаляване на напрежението.

Трето (като понякога също може да е първо или второ) – дълбоко вдишване и бавно издъшване. Няколко пъти.

Четвърто, при продължителен висок стрес – третото може да бъде концентриране върху всяко вдишване и издиушване . Работи много добре като се комбинира с първото – отпускане на напрегнатите места.

Пето, когато нещата са били МНОГО МНОГО ЗЛЕ – за да остана тук и сега ми е помага да вървя и да си повтарям „ляв-десен“ – т.е. да се концецнтрирам върху ходенето си да отбелязвам с кой крак стъпвам.

Шесто, движението и спортът ВИНАГИ помагат. ВИНАГИ! Освен, когато напрежението е толкова много, че нямам никакво желние за спорт или поради стреса си съм се контузил. Чисто психо-соматично може да те болят всякакви неща (да, болката съществува единствено в нервната система и когато сме подложение на огромни ниво продължителен стрес – те могат и много често се проявяват и като усещане за физическа болка).

В такива случаи ми помага нещо много леко като леко разтягане, лека йога.

Масажът също ми е от помощ, когато съм извън себе си.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Ами, аз лично не мога да се сетя за по-хубаво място от това да бъда в тялото си 🙂

Да, понякога е мноооого тегаво, но всичко минава и след това остава само хубавото и поуките евентуално.

Докато колелото не се завърти пак. И после пак, и после пак и т.н. 🙂