Защо се съгласи да участваш?
Защото се надявам, че споделяйки своя опит и мисли, някой някъде може да се припознае, да се успокои, да се вдъхнови да сподели. А и защото се вълнувам от всичко, свързано с човешката психика.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Израснала съм с примера на майка ми, че жената е независима, оцеляваща, силна. Наскоро, по време на физиотерапия (имах операция на коляното) един мъж, седящ до мен, ме попита дали съм свикнала с болката. Не знам защо отговорих: “А, нямам проблем с болката, аз да не съм мъж”… Това естествено не беше вярно, просто се правех на интересна. Човекът с право ме изгледа леко обидено. Аз мигновено съжалих за арогантното перчене, защото идните няколко седмици коляното ме разцепи от болка, а всеки път като се засичах с този мъж се налагаше да стискам зъби, защото нали… “нямам проблем с болката”. Тази случка ми напомни, че да си жена и въобще да си човек, включва освен силата да бъдеш силен, също така и силата да бъдеш уязвим и да си го признаваш.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в който си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Доста време страдах от хронично ниско самочувствие. Като малка си лепях ушите с лак за нокти (семейна традиция, наследена от вуйчо ми, който е правил същото като малък). След това бях недоволна от размера на гърдите, теглото… Което премина в недоволство от това как се справям с живота си. Хранителните разтройства не ме подминаха в пубертета и честно казано, тяхната сянка ме преследва и до ден днешен. Лекуването на хроничното ниско самочувствие е дълъг, но възможен процес. При мен това, което работи, е опознаването – на тялото, на ума. Колкото повече опознавам себе си, толкова повече се намирам в “свои води” и не ме е страх. Другото задължително е чувството за хумор. И способността да си теглиш една майна, сам на себе си. Като много почна да страдам, независимо дали психически или физически, си казвам “ай, ай, ай, призът за най-голяма жертва отива при Мариана Събева!”… Непостоянството ми помага в такива моменти. Защото дори да страдаш доскучава.

Намираш ли връзка между емоциите и тялото си? Как се манифестира тази връзка?
През 2013г. ме диагностицираха с Диабет тип 1. Болестта на хората, които са загубили насладата от живота, така я наричат. По това време бях в нездравословни отношения, оставях се да ме експлоатират на работа и тенденциозно правех неща, които знаех, че не са окей за мен… Резултатът беше съвсем физически. Покрай всичките заболявания се научих да слушам тялото си. Откакто имам диабет, ям по три пъти на ден, не прекалявам с алкохол, наспивам се… Всъщност стремя се да правя това, което ме кара да се чувствам добре.

Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Много такива моменти е имало. Но признавам си, откакто спрях да пуша (пушех по 2 кутии на ден в един момент) тревожността остана по на заден план.

Какво те изкарва от кожата ти и смяташ, че може и трябва да бъде променено?
Несправедливостта ме изкарва извън кожа. Не понасям хора, които се държат грубо и нямат уважение към чуждите чувства. Не понасям подигравки по адрес на външния вид, национална принадлежност, сексуална ориентация… Смятам, че промяната идва с комуникацията и образоването.

Как се свързваш със себе си и се заземяваш? Какви дейности/ практики/ хобита откри, че ти помагат да влезеш в кожата си?
Практикувам йога от тийнейджър. Баща ми беше йоги, но странно, едва след смъртта му аз задълбах в практиката си. Дишането много помага. Най в кожата си се чувствам на планина. Там сякаш ставам най-добрата версия на себе си и се чувствам на място. Рисуването също ме заземява. Наскоро създадох комикс герои за хроничните ми болести. Всичко започна с Gutsy the Colon, вечно раздразненото черво, коeто само мрънка и хейти сърцето, коeто пък безотговорно натоварва червото с всичките си емоции. Открих, че като създавам от проблемите си герои или рисунки, това ме успокоява и ми дава нужната здравословна дистанция от тях.

Как мислиш за секса? Каква роля е играл той в живота ти? Как си мислила за него (секса), когато се появи като опция в живота ти и сега?
Сексът за мен е комуникация. И също както в речта, и в секса можем да изберем дали да говорим вулгарно или да комуникираме увлекателно и с уважение. Аз се стремя да влагам смисъл в комуникацията си… И да, най-обичам общуването one-to-one. Иначе сексът никога не е било нещо, което трябва задължително да присъства в живота ми. Чувала съм приятелки да казват “прави ми се секс, трябва да направя нещо по въпроса”. Аз нямам подобен опит. Ако нямам с кого да правя секс, не ми се прави. Именно защото сексът е комуникация, не ми се водят монолози, зверски скучни са ми.

Какво означава за теб да си реализирана жена? Майчинството има ли задължителен характер в това уравнение?
Да съм реализиран човек за мен значи да имам смелостта да съм честна със себе си и да живея спрямо своята истина. Майчинството е тайнство, което все още не ми се е разкрило, но не го намирам за задължително присъствие в живота на човек. Същата всеотдайност и жертвоготовност една жена или мъж може да прояви в грижата за близки или непознати… И пак да се чувства осъществено човешко същество.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Наскоро си мислех или го прочетох някъде, не помня… Всичко сме взели назаем в този живот. Тялото ни също е назаем. Някой ден ще го върнем обратно там, откъдето сме го взели. От земята, от вселената, от Бог или каквото там предпочитате. До тогава обаче то е домът ни. Вълнуващо е да опознаеш сам себе си и тялото си, а това опознаване май продължава цял живот.