Защо се съгласи да участваш?
Толкова пъти започвахме това интервю и толкова се бавих с него, че сякаш то просто си изчвакаше времето. Сякаш знаеше, че нещо ще се случи. Нещо, което да вдъхне по-голям смисъл на това „разголване“. И се случи. За жалост.

Как се чувстваш от това да разголиш някои истини за себе си?
Разголването е комфортно само за ексхибициониста. Аз не съм ексхибиционист, въпреки че живея в ерата на социалните мрежи. Правя го, за да бъда полезна. На всеки, който боледува – не само физически, но и в душата. Може би тук е правилният момент да кажа, че имам автоимунно заболяване – Болест на Крон. Придобих го съвсем наскоро и все още не мога да се справя психически с това. За това този експеримент ще е интересен и за мен.

Знам, че имаш своите малки обсесивно-компулсивни ритуали (почукване, подръпване, потропване). Би ли разказала за това?
Малките ми лудости. Така им викам. Боря се с тях, защото разбрах, че със или без тях – ако има нещо гадно да се случва, то ще се случи. Иначе да – страховете ми от това нещо лошо да не се случи с близките ми, ме карат да правя малки ритуали. Внушавам си, че те предпазват хората от лошото. Или по-скоро се опитвам чрез тях да избия лошото от главата си. Предполагам, че такива неща се премахват с помощта на психолог, не знам. Но от дете си ги имам.

Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Почти винаги. Подозирам, че тази вечна моя тревожност е една от причините, които отключиха моето…не искам да му казвам заболяване, за това ще го наричам по име – моя Крон. Но аз не мога да я контролирам. Мисля, че се роди, защото на твърде много мои близки им се случиха кофти неща… твърде рано. Те бяха твърде млади и аз – дете. Запознах се и със смъртта рано. Загубих много близки хора и това се превърна в най-големият ми страх. Постоянно се страхувам, постоянно се притеснявам за хората, които обичам. Плача и преживявам неща, които не са се случили. Тревожа се. За всеки друг, но не и за себе си. Поне в това ме упрекват близките ми. Че никога не мисля за себе си. Много е интересно, но заедно с още хора, страдащи от това заболяване, стигнахме до извода, че почти всички с тези болести, сме такива – емоционални, преживяващи, тревожни, чувствителни и раними. Абсолютно еднакъв типаж сме. Лошото е, че след като се разболееш, ставаш още по-емоционален. А тази емоционалност може да е много пагубна. Затворен кръг, от кото понякога си мислиш, че няма излизане.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? В твоя случай тялото ти е често на показа. Имала ли си моменти на нерезбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
Преди Крона, бях в неспирна война с тялото си. То никога не беше достатъчно перфектно. Смятах, че към него има очаквания, които всъщност никога не е имало. Очаквания от хора, които са били или ще бъдат в моя живот. Очаквания от мен самата. Едно време се шегувах, че имам огромен късмет, че толкова обичам храната, защото това е единственото ми спасение от анорексията. Деля много неща в живота си на преди и след Крона. Отношението ми към тялото е едно от тях. Парадоксално е цял живот да искаш да си още по-слаб и още по-слаб и да го получиш само за няколко дни. Един ден се събудих с 10 килограма по-слаба, което за моето телосложение си е доста. Бях излязла от болницата и очаквах да се подобрявам, а се събудих скелет. Погледнах се в огледалото и видях скелет. Изпита, измъчена, кльощава и неузнаваема. Разплаках се от страх, от безсилие и отчаяние. В болницата бях свалила 2-3 килограма, а у дома – само за 4 дни бях свалила още 6. Кортикостероидите бяха изяли всяко мускулче и в тялото си всъщност нямах никаква сила. Минавах 400 метра и оставах там, където съм стигнала, защото нямах сила, уморявах се. Сядах на пейка навън, за да се видя с приятеля си или с приятели и след 20 минути се сгърчвах от болки. Това, гарнирано с неописуемите болки в корема и безсънните нощи, ме съсипа психически. Смея да твърдя, че въпреки че съм прекалено чувствителна, аз съм силен човек. Този път обаче се сринах, изпуснах нещата. Когато бях най-зле физически, допуснах да стигна дъното и психически. Не се предадох, но сякаш колкото и да махах с крака, за да изплувам над водата, всъщност ускорявах към дъното. Тогава се молех да напълнея. И бях сигурна, че никога повече няма да съм силна – нито физически, нито психически.

С какво са свързани притесненията ти?
С това дали ще се справя. От време навреме губя равновесието. Предполагам, че е съвсем нормално, все пак всичко ми се случи съвсем скоро. Притеснявам се и от неща, които не зависят от мен. От хора, действия и постъпки, които не мога да спра. Притеснявам се, че не мога да се науча да бъда егоист, а това сега ми е много необходимо. За да мога да не се интересувам от умишлените опити на хора да ме нараняват, да не се интересувам от проблемите в работата, от чуждите болки… Сложна задача. А важна! Защото всяко притеснение води до нова – малка или голяма криза на болестта.

Чувствала ли си се оценавана и отхвърляна/приемана заради начина, по който изглеждаш (отрицателен/положителен)?
Разбира се. Всеки е бил оценяван заради начина, по който изглежда. Не знам дали съм била отхвърляна заради това, гордея се с нелошо самочувствие и не ми се ще подобна мисъл да минава през ума ми. Знам само, че много често се е случвало да бъда подценявана заради визията си. От хора, които не ме познават. Трае доволно кратко, докато се ориентират, че хубавите крака не вървят непременно с празна глава.

Чувствала ли си се дискриминирана на полов принцип, като в примера с паркирането, за който си говорихме, например?
Може би не обръщам внимание, дори да е така. Чувала съм, че в професионален план жените сме прецакани, ама не съм задълбавала дали и с колко повече пари взима някой мъж на същата длъжност в телевизията. Предполагам, че съм била и доволно псувана, докато шофирам, но и това не ми е драма, защото бързо доказвам, че мога да вляза в ролята на най-големия простак от мъжки род. Хората се отнасят с теб както позволяваш да се отнасят. Без значение дали си мъж или жена.

Работа и личен живот – балансираш ли ги или едното е за сметка на другото?
От известно време се опитвам да обърна повече внимание на личния си живот. Работата ме поглъщаше твърде много и ми взе твърде много. Целият този стрес, на който съм подложена ежедневно…просто знаех, че рано или късно ще ми се отрази. За това започнах да обръщам повече внимание на личното и по-малко на работата. Но твърде късно. Всъщност – Кронът се появи тогава, когато бях най-спокойна и щастлива. Така става с тялото – когато стресът отмине и когато се успокои – се разболява. Бях спряла да се паля толкова много в работата, бях започнала отношения с прекрасен мъж, които тогава ми се струваха достойни, за да им дам шанс да се развият, а след време…кой знае – да им посветя себе си. Чувствах се спокойна и щастлива. И точно в този миг на слабост, когато бях свалила гарда, болестта ме нокаутира. Всъщност аз сама допуснах да се влоша толкова много, защото не послушах сигналите на тялото си. Защото когато тялото ми крещеше, че нещо не е наред, аз си затворих очите. Вместо да потърся сериозна помощ, аз си събрах нещата и заминах. Пренебрегнах всичко и отидох на място, където смятах, че е важно да бъда. С хора, с които…смятах, че е важно да бъда. Заради повод, на който смятах, че е важно да бъда. Не се обвинявам за това. Защото и сега – вероятно отново бих постъпила така.
Паралелно с опитите ми да свикна с мисълта, че начинът ми на живот ще бъде преобърнат наопаки, трябваше да осъзная твърде бързо, че всъщност всичко се променя. Болестта ме повали за два месеца, в които аз нямаше как да съм пълноценна за себе си и за околните. Нямаше как да съм пълноценна във връзката си. Нямаше как да съм пълноценна в отношенията си. Нямаше как да съм пълноценна в работата си. Нито за тялото си. За това и някак логично, макар и неочаквано за мен, всичко се разпадна. Или поне се промени. Когато си стъпих на краката – при това не съвсем, защото все още не съм в ремисия – аз осъзнах, че трябва да започна много неща отначало. А други – коренно да променя. И този път сама. По време на кризата, слава Богу, имах до себе си когото трябва. Родителите ми, мъжът до мен и приятелите ми. Беше много важно те да са там, без тях нямаше да се справя. След това обаче се събудих сама. За някои неща – по своя воля, защото така трябваше. За други – обвинявах болестта и времето, за което ме беше направила твърде слаба, за да се боря за каквото и да било.
Започнах нова битка както с психиката, така и с тялото, което пък се беше предало на страничните ефекти на лекарствата. Те ме караха…продължават да ме карат да се чувствам зле. Не можех да спортувам дълго време, а тялото ми беше слабо и в двата смисъла на думата. След 4 месеца у дома, се върнах на работа и осъзнах, че трябва да забавя темпото, което отделно ме потисна. В личен план – премерих отношението на хората около себе си. Преживях удари, които не очаквах, но пък получих и внимание и грижа от неочаквани хора. Всички планове пропаднаха. Лятото, което трябваше да е мечта, се превърна в кошмар. Всички тези неща накуп, се оказаха твърде сериозно изпитание. Освен тялото, започна да страда и душата. А когато тялото започна да се подобрява, всяка болка в душата го връща в изходна позиция. Така осъзнах, че наистина всичко е свързано. Когато страда тялото – страда и душата. А още по-вярно е обратното – когато душата те боли, тялото реагира.
В опита си да избягам от това менгеме, канализирах част от промените в нещо полезно. Превърнах начина си на хранене в хоби. За да не се превърне в драма. Сега готвя, а готвенето ме спасява. Събирам резултатите в блог – казва се Мамка му и Крон, и отговарям на всички, които страдат от подобни проблеми и имат нужда от помощ. Защото знам какво преживяват. И знам, че малко хора могат да ги разберат. А е много страшно да останеш без хора, които да те разбират в тези моменти. Хората си мислят, че всичко свършва, когато мине физическата опасност. Но малко знаят, че следващата битка – тази с психиката – е много по-тежка.
Към днешна дата не мога да кажа, че съм надживяла всичко това. Напротив! Но аз никога, нито веднъж не си зададох въпроса „Защо аз?”. Никога!

Патриархат, матриархат или нещо по средата?
Хич не ми харесва идеята за матриархат. Честно да ти кажа – писна ми да съм силна. Ще ми се понякога да съм женичка, от онези, които имат нужда от спасяване. Нищо, че нямам! Ей така – мъжът да те спаси насила, ако трябва. Не да ти обяснява колко си силна и как се справяш с всичко. Ти това си го знаеш. Да те накара да разбереш, че няма нужда от това. Че патриархата, във вида, който описва Вазов в „Под игото”, в 21-ви век не работи, също е ясно. Хармония и баланс. Това е златната среда, според мен.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Чудя се какво да кажа, за да избягам от клишетата. Сила. Нежност. И грижа. Това е жената в три думи. Или поне жената, която съм аз.

Къде се намираш в момента – в конкретен и философски план?
Ако се гледам отстрани, бих се описала като „успяла жена”, която за 31 години е постигнала немалко в професионален план. А в дълбочина – намирам се на кръстопът и в центъра на едно от най-големите изпитания в живота си. От което съвсем скоро смятам победоносно да изплувам!

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Два пъти се сблъсквам с този твой въпрос и два пъти ми е страшно трудно да отговоря. Бих се пошегувала – защото няма къде другаде да отидеш. Което всъщност е и доста вярно. Вместо да бленуваме за невъзможното или за чуждото, да се погрижим за нашия си „дом“. Да ние комфортно в него. И да си го пазим. Това, което сами причиняваме на телата си с лоша храна, лоши мисли – друг не може да ни го причини. Аз харесвам кожата си, въпреки Крона. Защото е нежна и мека и е много уютна.