Защо се съгласи да участваш?
Толкова пъти започвахме това интервю и толкова се бавих с него, че сякаш то просто си изчвакаше времето. Сякаш знаеше, че нещо ще се случи. Нещо, което да вдъхне по-голям смисъл на това „разголване“. И се случи. За жалост.
Как се чувстваш от това да разголиш някои истини за себе си?
Разголването е комфортно само за ексхибициониста. Аз не съм ексхибиционист, въпреки че живея в ерата на социалните мрежи. Правя го, за да бъда полезна. На всеки, който боледува – не само физически, но и в душата. Може би тук е правилният момент да кажа, че имам автоимунно заболяване – Болест на Крон. Придобих го съвсем наскоро и все още не мога да се справя психически с това. За това този експеримент ще е интересен и за мен.
Знам, че имаш своите малки обсесивно-компулсивни ритуали (почукване, подръпване, потропване). Би ли разказала за това?
Малките ми лудости. Така им викам. Боря се с тях, защото разбрах, че със или без тях – ако има нещо гадно да се случва, то ще се случи. Иначе да – страховете ми от това нещо лошо да не се случи с близките ми, ме карат да правя малки ритуали. Внушавам си, че те предпазват хората от лошото. Или по-скоро се опитвам чрез тях да избия лошото от главата си. Предполагам, че такива неща се премахват с помощта на психолог, не знам. Но от дете си ги имам.
Имало ли е моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Почти винаги. Подозирам, че тази вечна моя тревожност е една от причините, които отключиха моето…не искам да му казвам заболяване, за това ще го наричам по име – моя Крон. Но аз не мога да я контролирам. Мисля, че се роди, защото на твърде много мои близки им се случиха кофти неща… твърде рано. Те бяха твърде млади и аз – дете. Запознах се и със смъртта рано. Загубих много близки хора и това се превърна в най-големият ми страх. Постоянно се страхувам, постоянно се притеснявам за хората, които обичам. Плача и преживявам неща, които не са се случили. Тревожа се. За всеки друг, но не и за себе си. Поне в това ме упрекват близките ми. Че никога не мисля за себе си. Много е интересно, но заедно с още хора, страдащи от това заболяване, стигнахме до извода, че почти всички с тези болести, сме такива – емоционални, преживяващи, тревожни, чувствителни и раними. Абсолютно еднакъв типаж сме. Лошото е, че след като се разболееш, ставаш още по-емоционален. А тази емоционалност може да е много пагубна. Затворен кръг, от който понякога си мислиш, че няма излизане.
Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? В твоя случай тялото ти е често на показа. Имала ли си моменти на нерезбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
Преди Крона, бях в неспирна война с тялото си. То никога не беше достатъчно перфектно. Смятах, че към него има очаквания, които всъщност никога не е имало. Очаквания от хора, които са били или ще бъдат в моя живот. Очаквания от мен самата. Едно време се шегувах, че имам огромен късмет, че толкова обичам храната, защото това е единственото ми спасение от анорексията. Деля много неща в живота си на преди и след Крона. Отношението ми към тялото е едно от тях. Парадоксално е цял живот да искаш да си още по-слаб и още по-слаб и да го получиш само за няколко дни. Един ден се събудих с 10 килограма по-слаба, което за моето телосложение си е доста. Бях излязла от болницата и очаквах да се подобрявам, а се събудих скелет. Погледнах се в огледалото и видях скелет. Изпита, измъчена, кльощава и неузнаваема. Разплаках се от страх, от безсилие и отчаяние. В болницата бях свалила 2-3 килограма, а у дома – само за 4 дни бях свалила още 6. Кортикостероидите бяха изяли всяко мускулче и в тялото си всъщност нямах никаква сила. Минавах 400 метра и оставах там, където съм стигнала, защото нямах сила, уморявах се. Сядах на пейка навън, за да се видя с приятеля си или с приятели и след 20 минути се сгърчвах от болки. Това, гарнирано с неописуемите болки в корема и безсънните нощи, ме съсипа психически. Смея да твърдя, че въпреки че съм прекалено чувствителна, аз съм силен човек. Този път обаче се сринах, изпуснах нещата. Когато бях най-зле физически, допуснах да стигна дъното и психически. Не се предадох, но сякаш колкото и да махах с крака, за да изплувам над водата, всъщност ускорявах към дъното. Тогава се молех да напълнея. И бях сигурна, че никога повече няма да съм силна – нито физически, нито психически.
С какво са свързани притесненията ти?
С това дали ще се справя. От време навреме губя равновесието. Предполагам, че е съвсем нормално, все пак всичко ми се случи съвсем скоро. Притеснявам се и от неща, които не зависят от мен. От хора, действия и постъпки, които не мога да спра. Притеснявам се, че не мога да се науча да бъда егоист, а това сега ми е много необходимо. За да мога да не се интересувам от умишлените опити на хора да ме нараняват, да не се интересувам от проблемите в работата, от чуждите болки… Сложна задача. А важна! Защото всяко притеснение води до нова – малка или голяма криза на болестта.
Чувствала ли си се оценавана и отхвърляна/приемана заради начина, по който изглеждаш (отрицателен/положителен)?
Разбира се. Всеки е бил оценяван заради начина, по който изглежда. Не знам дали съм била отхвърляна заради това, гордея се с нелошо самочувствие и не ми се ще подобна мисъл да минава през ума ми. Знам само, че много често се е случвало да бъда подценявана заради визията си. От хора, които не ме познават. Трае доволно кратко, докато се ориентират, че хубавите крака не вървят непременно с празна глава.
Чувствала ли си се дискриминирана на полов принцип, като в примера с паркирането, за който си говорихме, например?
Може би не обръщам внимание, дори да е така. Чувала съм, че в професионален план жените сме прецакани, ама не съм задълбавала дали и с колко повече пари взима някой мъж на същата длъжност в телевизията. Предполагам, че съм била и доволно псувана, докато шофирам, но и това не ми е драма, защото бързо доказвам, че мога да вляза в ролята на най-големия простак от мъжки род. Хората се отнасят с теб както позволяваш да се отнасят. Без значение дали си мъж или жена.
Работа и личен живот – балансираш ли ги или едното е за сметка на другото?
От известно време се опитвам да обърна повече внимание на личния си живот. Работата ме поглъщаше твърде много и ми взе твърде много. Целият този стрес, на който съм подложена ежедневно…просто знаех, че рано или късно ще ми се отрази. За това започнах да обръщам повече внимание на личното и по-малко на работата. Но твърде късно. Всъщност – Кронът се появи тогава, когато бях най-спокойна и щастлива. Така става с тялото – когато стресът отмине и когато се успокои – се разболява. Бях спряла да се паля толкова много в работата, бях започнала отношения с прекрасен мъж, които тогава ми се струваха достойни, за да им дам шанс да се развият, а след време…кой знае – да им посветя себе си. Чувствах се спокойна и щастлива. И точно в този миг на слабост, когато бях свалила гарда, болестта ме нокаутира. Всъщност аз сама допуснах да се влоша толкова много, защото не послушах сигналите на тялото си. Защото когато тялото ми крещеше, че нещо не е наред, аз си затворих очите. Вместо да потърся сериозна помощ, аз си събрах нещата и заминах. Пренебрегнах всичко и отидох на място, където смятах, че е важно да бъда. С хора, с които…смятах, че е важно да бъда. Заради повод, на който смятах, че е важно да бъда. Не се обвинявам за това. Защото и сега – вероятно отново бих постъпила така.
Паралелно с опитите ми да свикна с мисълта, че начинът ми на живот ще бъде преобърнат наопаки, трябваше да осъзная твърде бързо, че всъщност всичко се променя. Болестта ме повали за два месеца, в които аз нямаше как да съм пълноценна за себе си и за околните. Нямаше как да съм пълноценна във връзката си. Нямаше как да съм пълноценна в отношенията си. Нямаше как да съм пълноценна в работата си. Нито за тялото си. За това и някак логично, макар и неочаквано за мен, всичко се разпадна. Или поне се промени. Когато си стъпих на краката – при това не съвсем, защото все още не съм в ремисия – аз осъзнах, че трябва да започна много неща отначало. А други – коренно да променя. И този път сама. По време на кризата, слава Богу, имах до себе си когото трябва. Родителите ми, мъжът до мен и приятелите ми. Беше много важно те да са там, без тях нямаше да се справя. След това обаче се събудих сама. За някои неща – по своя воля, защото така трябваше. За други – обвинявах болестта и времето, за което ме беше направила твърде слаба, за да се боря за каквото и да било.
Започнах нова битка както с психиката, така и с тялото, което пък се беше предало на страничните ефекти на лекарствата. Те ме караха…продължават да ме карат да се чувствам зле. Не можех да спортувам дълго време, а тялото ми беше слабо и в двата смисъла на думата. След 4 месеца у дома, се върнах на работа и осъзнах, че трябва да забавя темпото, което отделно ме потисна. В личен план – премерих отношението на хората около себе си. Преживях удари, които не очаквах, но пък получих и внимание и грижа от неочаквани хора. Всички планове пропаднаха. Лятото, което трябваше да е мечта, се превърна в кошмар. Всички тези неща накуп, се оказаха твърде сериозно изпитание. Освен тялото, започна да страда и душата. А когато тялото започна да се подобрява, всяка болка в душата го връща в изходна позиция. Така осъзнах, че наистина всичко е свързано. Когато страда тялото - страда и душата. А още по-вярно е обратното – когато душата те боли, тялото реагира.
В опита си да избягам от това менгеме, канализирах част от промените в нещо полезно. Превърнах начина си на хранене в хоби. За да не се превърне в драма. Сега готвя, а готвенето ме спасява. Събирам резултатите в блог – казва се Мамка му и Крон, и отговарям на всички, които страдат от подобни проблеми и имат нужда от помощ. Защото знам какво преживяват. И знам, че малко хора могат да ги разберат. А е много страшно да останеш без хора, които да те разбират в тези моменти. Хората си мислят, че всичко свършва, когато мине физическата опасност. Но малко знаят, че следващата битка – тази с психиката – е много по-тежка.
Към днешна дата не мога да кажа, че съм надживяла всичко това. Напротив! Но аз никога, нито веднъж не си зададох въпроса „Защо аз?”. Никога!
Патриархат, матриархат или нещо по средата?
Хич не ми харесва идеята за матриархат. Честно да ти кажа – писна ми да съм силна. Ще ми се понякога да съм женичка, от онези, които имат нужда от спасяване. Нищо, че нямам! Ей така – мъжът да те спаси насила, ако трябва. Не да ти обяснява колко си силна и как се справяш с всичко. Ти това си го знаеш. Да те накара да разбереш, че няма нужда от това. Че патриархата, във вида, който описва Вазов в „Под игото”, в 21-ви век не работи, също е ясно. Хармония и баланс. Това е златната среда, според мен.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Чудя се какво да кажа, за да избягам от клишетата. Сила. Нежност. И грижа. Това е жената в три думи. Или поне жената, която съм аз.
Къде се намираш в момента – в конкретен и философски план?
Ако се гледам отстрани, бих се описала като „успяла жена”, която за 31 години е постигнала немалко в професионален план. А в дълбочина – намирам се на кръстопът и в центъра на едно от най-големите изпитания в живота си. От което съвсем скоро смятам победоносно да изплувам!
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Два пъти се сблъсквам с този твой въпрос и два пъти ми е страшно трудно да отговоря. Бих се пошегувала – защото няма къде другаде да отидеш. Което всъщност е и доста вярно. Вместо да бленуваме за невъзможното или за чуждото, да се погрижим за нашия си „дом“. Да ние комфортно в него. И да си го пазим. Това, което сами причиняваме на телата си с лоша храна, лоши мисли - друг не може да ни го причини. Аз харесвам кожата си, въпреки Крона. Защото е нежна и мека и е много уютна.
Marina, why did you agree to take part in this project?
We postponed this interview for so many times as if it was just waiting for the right time. As if something had to happen to give this "self-exposure" greater meaning. And it happened - unfortunately.
How do you feel about revealing a more personal side of yourself?
Exposing one’s self is only comfortable for exhibitionists. And I'm no exhibitionist, although I live in the era of social networks. I do it to be useful to those who suffer - not only physically but also to those, whose soul suffers. Maybe this is the right moment to say that I have an autoimmune disease - Crohn's disease. I was diagnosed just recently, and I am still struggling to cope with that. That's why this experiment will be helpful for me as well.
I know you have your little obsessive-compulsive rituals (knocking, tugging, tapping). Would you tell me a bit more about that?
My little craziness, as I call it. I try to fight it back because I realized regardless of whether I do it, – if there is something bad is going to happen, it is going the happen, regardless of what I do. Generally, because I am afraid of things happening to people close to me, I have these small habits; it gives me this false sense of control - I convince myself that I can protect my people from misfortunes. Or rather, I try to get the negative thoughts out of my head through the rituals. I suppose that such things can be worked through with the help of a psychologist, I do not know. I have had them since I was a child.
Have you had moments when your anxiety overtakes your rationality?
All the time. I reckon being in this non-stop anxiety mode is one of the keys that unlocked my ... I do not want to call it a disease, so I will call it by name - my Crohn. But I cannot control it. I think it came to life because too many of my loved ones have been through too many bad things too early. They were too young to know how to cope, and I was a child. I also got acquainted with death too early. I lost people who were really close to me and this became my biggest fear. I'm constantly afraid, I'm constantly worried about the people I love. I'm crying about and experiencing things that have not happened. I am constantly worried. For other people, not for myself. The people who are close to me tell me off all the time for worrying about others and never thinking about myself.
It’s very interesting: I am in contact with other people who have Crohn’s, and we have to come to realise that we all share the same traits – we are all sensitive, anxious, emotional. We are exactly the same. The worst thing is that when you become ill you become even more emotional. And this emotionality can be devastating. It’s a vicious circle, and sometimes you think there is no way out of it.
How has your relationship with your body changed over the years? In your case, your body is often on display. Have you had moments when you and your body didn‘t get well - shame, worry, irritation?
Pre Crohn’s, I was in a continuous non-stop war with my body. It never seemed perfect enough. I thought there were expectations that my body had to live up to, but I was actually imagining it. Expectations coming from people who have been or will be in my life. My own expectations. I used to joke that I am very lucky because my love for food stops me from becoming anorexic.
Now I divide a lot of the things in my life to pre and post. My attitude towards the body is one of these things. It's such a paradox – I spent my life wanting to lose more and more weight, to be skinnier and skinnier, and all of a sudden I got what I wanted just in a few days. I woke up on day 10 kilos down, which for my body is quite significant. I got out of the hospital, expecting to start recovering and I woke up a skeleton. I looked in the mirror and saw a pile of bones.
Exhausted, tortured, skinny and unrecognisable. I started crying out of fear, helplessness and despair. I had lost 2-3 kilos in the hospital, and at home for just 4 days, I lost six more.
The corticosteroids I was given had eaten every muscle and I had no strength in my body. I would walk 400 meters and I had to sit down because I had no energy, I was so tired. I would sit on a bench outside to see my boyfriend or friends, and in 20 minutes I was shaking with pain. This, added to the indescribable abdominal pain and sleepless nights, ruined me mentally.
I dare say that although I am very sensitive, I am a strong person. This time, however, I was failing at being strong. When I was at my worst physical shape, I allowed myself to reach the bottom mentally. It felt as thought the harder I was trying to swim to the surface, the deeper I was sinking towards the bottom. I started praying to gain weight. And I was convinced I would never be strong again - physically or mentally.
What are you mostly worried about?
Whether I can make it.
From time to time I lose my balance. I guess it's quite normal, but it all happened to me so quickly. I'm also worried about things that are not in my control - people, what they do, their actions – bad things that I cannot stop. I worried that I cannot learn to take care of myself more than I take care of others, and this is very necessary nowadays. It is necessary in order not to be interested in the intentional attempts of people to hurt me, not to be so bothered by the problems at the work, not to be so affected by other people’s pains and worries ... A hard task. But important, none the less! Because every little worry leads to another big or small or big Crohn’s crisis.
Have you ever felt judged, rejected or accepted solely based on the way you look?
Of course. Everyone gets judged for how they look. I do not know if I have ever been rejected for that but I’m proud to say that I have a healthy self-esteem, so I just don’t want to think about. All I know is that I have often been underestimated because of my appearance by people who don’t know me. Not that it takes long before people realise that a pair of good legs doesn’t necessarily go with an empty head.
Have you ever felt gender discriminated?
Maybe. I do not pay attention even if it happens. I've heard that women are unequally paid as professionals, but I'm not worried about whether and how much more money a man earns on the same job in television. People treat you as you allow them to treat you. Regardless whether you are a man or a woman.
Work and personal life - do you balance them or is one heavier than the other?
For some time I've been trying to pay more attention to my personal life. I was too absorbed in my work and it too much of my energy and time for myself. All this stress I had to endure on a daily basis... I just knew that sooner or later it would affect me. That's why I started to pay more attention to my personal life and less to my work. But that came too late. In fact, the Crohn’s came when I was at my most relaxed and happy. This is how it goes with the body - when the stress passes and when it calms down - it gets sick. I had stopped giving so much at work, I had started a relationship with a wonderful man, which then seemed to me worth investing in. I felt relaxed and happy.
And it was in this moment of weakness when I had my guard down, the disease knocked me over. In fact, I myself allowed for things to get so bad because I did not listen to the signals of my body. Because when my body screamed that something was wrong, I closed my eyes. Instead of seeking help, I gathered my stuff and left. I ignored everything and went to a place where I thought it was important to be. With people, I then thought it was important to be.
It happened alongside my efforts to get used to a better life; suddenly I had to come to terms with the fact that everything was actually changing. For two months the illness stopped be thinking about my life or about other people. I couldn’t invest in my new relationship, I couldn’t be there for myself, for my work, even for myself.
So, for that reason, and somehow logically, though unexpectedly for me, it all collapsed. Or at least has changed. When I stepped back on my feet (not quite because I'm still not in remission) I realized I had to start a lot of things from scratch. And others - to change radically. And this time all by myself. During the crisis, thank God, I had what I needed. Without my parents, the man at my side and my friends. I wouldn’t have made it. But then I woke up alone. Partly - at will, because that was the way it felt right for me. But partly, I was accusing the illness and the time it had me too weak to fight.
Now I am on a new battlefield - with both my psyche and my body. After four months at home, I went back to work and realized that I should slow down the pace.
Back in the real world, I had to take a couple of unexpected punches, but I also received attention and care from unexpected people. The bottom line was that everything I’d planned broke down.
The summer that was supposed to be a dream turned into a nightmare.
It’s all been a real test t for me. Apart from the body, the soul also began to suffer. And when the body began to recover, all the emotional pain came out. So, I realized that everything was really connected. When the body suffers - the soul suffers. And the reverse is true - when the soul hurts, the body reacts.
I am now trying to channel all that has happened into something useful.
I turned my way of eating into a hobby. Now I cook, and cooking saves me. I gather the results onto a blog - it's called Мамка му и Крон (loosely translated – Damned Crohn’s), and I try to provide answers and help to everyone who‘s now getting acquainted with Crohn’s. I know how scary it could be to face this diagnosis without having people to understand you. People think that it all ends when the physical danger passes. But few know that the next battle - the one with the psyche - is much tougher.
To date, I cannot say that I have outlived all this. On the contrary! But I never, never asked myself, "Why me?" Never!
Patriarchy, matriarchy or something in the middle?
I do not like the idea of a matriarchy. Honestly - I'm tired of being strong. I sometimes want to be the kind of woman who has to be saved. It doesn’t matter that I don’t need saving. Women should sometimes be saved even against their will. We don’t need to be told all the time how strong and good we are. We know that. But we need to be reminded every once in a while that we don’t have to be strong all the time. Clearly, Vazov’s patriarchy won’t work in the 21st century. Harmony and balance. This is the golden environment, I think.
What does it mean for you to be a woman? Do you associate it with the social roles, with the biological characteristics of the sexes, or with some added value?
I wonder what to say to escape the clichés. Strength. Tenderness. And care. This is the woman in three words. Or at least the woman I am.
Why being your body is the best place you can be?
I faced with this question for the second time now and I find it terribly difficult to answer. I would joke - because there is nowhere else to go. Which, in fact, is quite true. Instead of choosing the impossible or someone else’s, we should take care of our own "home". To feel comfortable in it. And maintain it. What we cause to our bodies with bad food, bad thoughts - another cannot cause it to us. I like my skin, despite Crown. Because it is soft and tender, and very cosy.
Marina Stoimenova