Защо се съгласи да участваш?
Защото ме интересува темата за осъзнаването на себе си, за преодоляването на личните комплекси и ограничените вярвания на другите. Защото не харесвам стереотипи.

Върху какви концепции си изграждала и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националност, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?
Всичко, което правя, което харесвам, което мисля и което показвам, ме прави това, което съм. Разбира се, аз съм човек, жена, вече на петдесет години, българка, умерено и предимно кампанийно спортуваща, със своя ценностна система. Всички тези неща живеят у мен динамично, състезават се, надминават се, изостават едни от други. Гледам да бутам доколкото е възможно едновременно всичките свои активности и роли. Понякога не ми се получава и вече отдавна не приемам това трагично. Сега знам, че много неща не умея и това не е непременно лошо, защото пък и съм сигурна какво знам и мога.

Продължавам да се предизвиквам и да уча. Прощавам си по-лесно, повече се обичам и харесвам, защото, докато съм се тресяла от нерви как ще се справя с нещо си, всъщност съм се справяла без дори да забележа. Отдавна не съм така драматична, както бях като тийнейджър и после като много млад човек. Гледам на света по-спокойно и по-подредено задоволявам любопитството и интересите си. Научих се да чакам, да наблюдавам, да мисля повече, да съотнасям. Не съм така безкомпромисна, както преди двайсет години. Опитът ме научи, че компромисите често са полезно нещо. Ценностите ми са си същите – възпитаните от семейството, училището, хората, на които съм се възхищавала, книгите, изкуството, опита. Не винаги е лесно да ги поддържам неопетнени, но е имало случаи да го правя в името на наистина важни неща, хора и ситуации и не съжалявам за това.

Как се е променялo отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?
Аз никога не съм си харесвала тялото. Като дете плаках седмици, защото… нямах талия. После все смятах, че съм дебела, прекалено ниска, че нямам хубави глезени, че имам коремче… Заобиколени сме от модели за красота, които като с пирони ни заковават към изискванията си и ние без да се усетим ги приемаме със саморазрушителна сериозност.Човек е така устроен, че все иска да е нещо, което не е. Така и аз исках да съм висока, слаба, с тънко кръстче и стегнато дупе, с тънки глезени и остри рамене… Ами не съм! Но въпреки това не съм страдала от липса на мъжко внимание, хеле пък по “телесни” причини. 🙂 Точно с това тяло родих и отгледах две деца. С тези крака, дето ги смятах за къси, следователно и грозни, обиколих страхотни места в света. Ниският ръст не ми попречи на нищо съществено (освен, че ме скъсаха на приемен изпит във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), защото съм дребна) в моя живот.

В един сериозен и труден момент от биографията си, когато се чувствах предадена и сама, стопявах чувството си за тъга в храна. Ядях много и какво ли не. Така станах 83 кг, което за мен е наистина много. Напомпах тялото си, за да има кой да ме прегръща и то наистина направи това – обгърна ме в мазнина и меланхолия…

После обаче се взех в ръце. За шест месеца станах 54 кг, стегнах се, промених начина си на хранене. Един ден се погледнах в огледалото и жената, която ме гледаше там, беше красива. Смених целия си гардероб, разцъфнах, преоткрих се. Не толкова, защото вече се вмествах в модела на красивите, а защото видях, че мога лично да променям нещата у себе си, които не харесвам. Че имам воля и мога да работя върху лични промени. Така обикнах и тялото си. То понесе всичко, дължах му “поправка” и глезене.

Днес знам, че всяко тяло е най-хубавото тяло, когато е здраво. Това не значи, че хората с физически проблеми имат грозни тела, разбира се! Казвам само, че здравето е красота само по себе си, затова не е нужно да обиждаме тялото си, защото било дебело, криво и не по мерките.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Страхът е нормално нещо. Стига обаче да не го оставиш да си развява коня. Изпитвала съм го стотици пъти и не ме е срам да го кажа. Въпреки че не съм бъзла, имам своите страхове. От 16 годишна се страхувам от това да не се разболеят близките ми. Баща ми почина от рак и боледува пред очите ми и този ужас насади страх у мен, с който се боря с години.

Ужасяващ страх за бъдещето на детето си имах и когато трябваше да се справя с нейната вродена глухота. Да знаеш, че детето ти може да има различно, добро бъдеще, и че това зависи от едни събрани от теб пари, е голяма отговорност и естествено е да се страхуваш как ще го постигнеш. Представях си живота ѝ ден по ден, изпадах в ситуациите, които си мислех, че тя ще има, обгрижвах ги, реагирах вместо нея… В един момент обаче, залисана в работата около детето и гледането му, забравих за страха и се отдадох на действието. Тогава научих, че това е начинът – действието винаги парира страха! Оттогава така се опитвам да се справям с малките си ужаси.

Наложи ми се да търся помощ и докато взема решение да приключа първия си брак. Борих се за него пет години и страхът беше ежесекундна част от тази битка – страх от бъдещето, страх от настоящето, страх дори от семейната почивка, от гостито с пиене у дома, от това съпругът ми да не е агресивен, когато се прибере късно вечерта… Страх за самата себе си и живота ми, когато скандалите ни ескалираха и често свършваха със скубане, блъскане, шамар, отвратителни думи… После пък страх какво ще правя, когато остана сама. Но със страх не се живее. Живее се с правене на крачки – малки, но сигурни, бавни, но спокойни.

За да взема решенията си, ми помогна психотерапията.  Няма да забравя как след една такава безсънна и тежка нощ се обадих на телефоните на асоциация “Анимус” и след като внимателно ме изслуша, психологът от другата страна каза: ”Вие не мислите ли, че това, което Ви се случва, е крайно унизително и непоносимо?”. Този въпрос ме върна със скоростта на светлината в чувството ми за справедливост, не за самосъхранение дори. Никога няма да спра да благодаря и на д-р Руслан Терзийски, който ме поведе за ръка из ада ми и така сама стигнах до светлината.

Намираш ли връзка между емоциите и тялото си? Как се манифестира тази връзка?
О, да! Не съм медик, но предполагам, че емоционалните реакции на тялото ми са като тези на всички – сърцебиене, затруднено дишане, плач, изпотени длани, спазми в стомаха… Интересно е, че често реакциите на тялото са еднакви, независимо дали емоцията е позитивна или пък не. Но същата тази телесна реакция ни кара да се плашим или пък да се чувстваме отлепени от земята, според това дали сме усетили щастие или тъга. Когато съм влюбена, в стомаха ми летят пеперуди. Когато се ядосам, ми пресъхва устата и гласът ми пада. Когато ме е страх, сърцето ми бие учестено, но това не блокира адекватната ми реакция. Реално изпадам в неадекватност след това, когато опасността отмине. Случвало ми се е да припадам тогава, от последващо притеснение, например, след като съм направила каквото трябва. Губила съм съзнание и от възмущение, от тежка новина за смърт на близък човек. Със сълзите се понаучих и вече отдавна не плача толкова, колкото преди години. Което не значи, че емоционалността ми е приспана – просто съм я опитомила. Донякъде.

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Първият луд човек, когото помня, беше жената на брата на баба ми, на вуйчо Пенчо. Тя се казваше Калиопа и страдаше от някакво психическо разстройство. Като петгодишно дете веднъж я видях да марширува из града и това тогава ме стресна. Баба ми обясни, че лудите хора са добри хора, на които им се е случило да им заболеят душите. Калиопа беше добър човек със заболяла душа.

Впоследствие срещах лудостта в най-различна форма. И като диагноза, и като странност, и като специфично поведение. Тя вече отдавна не ме плаши – натъжава ме по-скоро. Особено, когато виждам как един човек, един ум, една душа се е изтрила и се е превърнала в избелял спомен на самата себе си. Някак не е честно това да се случва.

Осъзнавам обаче, че понякога лудостта е спасение. Свобода дори. През нея се казват истини – темата за лудостта я разглеждаме точно така в “Дон Кихот” и в “Хамлет” например. Лудостта е друг хоризонт, друга логика. Тя е преодоляване на граници, а аз винаги съм била любопитна към онези, които могат да разбиват установени представи. Стига от това да не страдат нито те, нито онези около тях, разбира се. Но лудостта е пробив в статуквото, да не забравяме това!

Какво означава за теб „психически здрав“? Кои са факторите, които според теб допринасят за този аспект от добруването или съответно – за влошеното му състояние?
Не мога да отговоря на този въпрос професионално, затова моля за извинение, ако обяснението ми не звучи сериозно. Психически здрав човек би следвало да е този, който може да наблюдава, интерпретира и разумно оценява дадена ситуация или информация. Който може да направи оценка и план за действие според собствените си интереси и нужди, съотнесени с тези на обществото. С овладени емоции, демонстрирани по подходящ начин на подходящите места. Имам приятели с определени психически разстройства и знам, че това да следват терапията си, е от огромно значение. Била съм свидетел на кризите им и знам колко страдат те в част от времето на проявлението им и след това, когато преоценят ситуацията от позицията на отново балансираното си съзнание. Около един психически нестабилен човек страдат и много други. А после той – отново, за пореден път – когато си даде сметка на какво ги е подлагал в онова свое състояние. Що се отнася до факторите, знам, че прекалено силните стрес ситуации, резките промени, смяната на позната среда, емоционални скокове, нарушаване на установения ред, тежкият избор при вземане на важни решения – това са все неща, които могат да дестабилизират един психически неустойчив човек.  Но забравям също, че никой не е застрахован да изпадне в това.

Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работила усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелствата около теб?
Не умея да бъда твърде категорична и да казвам НЕ. Считала съм, че е грубо и невъзпитано, а не е така. С времето се научих да отказвам неща, които не ме вълнуват, както и да напускам ситуации, които не мога да понеса и променя. Научих се, като първо казвах “Нека си помисля.”. Това е първата стъпка към НЕ-то. После е по-лесно, защото хората вече са подготвени за отказ. Аз съм предан човек – не изневерявам, не предавам, не подливам вода. Това ми е докарвало дискомфорт, но много повече позитиви. Също съм Мека Мария – никак не е трудно да изкрънкаш нещо от мен. Но пък съм и инат – ако кажа “край”, с топ не могат да ме върнат. Искало ми се е понякога да не съм така крайна, но не мога иначе – отмилее ли ми нещо, тръгва си от мен като обелена кора от заздравяла рана.

Приемам за свое лошо качество, че съм разсеяна. Случвало ми се е и да завиждам. Знам, че не е хубаво да си признавам такива неща, но понеже никой не си го признава, а го изпитва, предпочитам аз да си го кажа. Ето това пък е от опърничавостта ми…Също и от необяснимата ми нужда непременно да се казва истината. И да се говори искрено, което не винаги е правилно.

Иначе съм и доста чувствителна – понякога съм в състояние да преживея напълно и истински неща, докато само си ги представям. Много натоварващо за психиката… Работих усилено върху това и днес съм далеч по-балансирана. Спрях да вярвам и в разни “мъдри мисли”, като това, че хората са предимно добри и че справедливостта винаги възтържествува. Но съм абсолютно сигурна, че накрая всичко завършва добре и че ако не е добре, значи още не е дошъл краят.

Снимка: MKSKM