Защо се съгласи да учаcтваш в този разговор?
За мен разговорите за психичните трусове не са проява на смелост, а шанс да общуваме по-истински. Относително често и открито споделям онова, което ме прави уязвима. Нерядко и с (добронамерени) непознати. Така че аз този разговор си го водя непрекъснато – даже и в случаите, когато забелязвам, че това предизвиква известен дискомфорт у другия. Иначе какво? Цял живот маски и small talk.

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността?
Аз съм завършила журналистика, а на 20 години, още в края на първи курс, станах репортер със социален ресор. Една седмица бях в ромско гето, друга в туберкулозна болница, после в град на слепите, в мъжки затвор… Най-яркият ми спомен е именно от затвора, когато влязох в една стаичка да разговарям с убиец. Заварих човек изненадващо смирен, в някакъв вид покой – имаше дълъг белег под брадата, като люлка – от опит за самоубийство. Разказваше ми, че рисуването го спасява. Това помня, а също и колко примесено бе чувството ми – имаше очевидна ненормалност, но и оздравителен стремеж, някакво помирение със сложната природа на вече извършеното.

Имаш ли челен опит c предизвикателcтвата пред психичното здраве?
Първият път, когато взех решение да ходя на психотерапия, бях на 25. Жената беше  психиатър, но отделно от това бе и терапевт – така че всяка седмица цъфвах на прочутия Четвърти километър и отблизо виждах атмосферата. Вторият път бях на 36 и около година ходих на психоаналитична терапия. Ходила съм и отделно на терапевт заради мой близък, който отказваше сам да иде – за да се информирам по-добре какво е депресия, самоубийствен уклон. По тези теми нямах задълбочени познания и не знаех как да се държа и да ги мисля. Тогава много ми помогна, че открих  писателя Андрю Соломон и неговата чудесна книга „The noonday demon. Anatomy of depression.”

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плашeше като дете и какво те плаши сега? Как се отнасяш към страха?
Шегувам се понякога със себе си, че съм ветеран от войната на детството. Познавам звука от трошене на кокали, дивашки разярените гласове, кой вид стъпки по стълбите какво вещаят. Познавам насилието – както физическото, така и вербалното.
Тогава ме плашеше най-много, че това никога няма да свърши. Е, свърши – в смисъл че пораснах. Сега ме плаши, че постоянната тревога е отдавна кодирана в мен – дори когато нямам повод за нея, я търся и конструирам сама. Общо взето, моята лична представа за щастие е  усещането за спокойствие.

Каква е връзката ти с детето Петя Кокудева? Срещаш ли я често, как се отнасяш към нея и как се разбира тя с порасналата Петя, която пише за деца и има свое собствено?
Първо да кажа, че да си пораснал е велико. Не чувствам носталгии по детството. Детето Петя е сложен образ – понякога ме дърпа назад, защото ме запраща в автоматизми – примерно, има ли наоколо доминантен, командващ човек, аз веднага заемам подчинена роля – без някой да ме кара да го правя! Затова всички авторитарни, твърде самоуверени хора ги избягвам с триста. Не че на тях им има нещо, разбира се – просто моят баланс на общуване в такава конфигурация е силно деформиран.
От друга страна, малката Петя имаше една магия, дето още я владея: мога да улавям мимолетното могъщество на даден момент и да го доизграждам – примерно, ако някой ми  каже две интересни изречения в трамвая, от това мога да доразгърна такава емоционална вихрушка, че да ми държи летящо настроение цял следобед. Помага и в писането – то е умение да извлечеш реалното вълнение от момента и да заредиш с него думите. Така че, детето Петя действа и в двете посоки – и подривно, и въздигащо.

А да си пораснала и успешна жена какво означава за теб?
Успехът за мен е усещането за ежедневен смисъл и, ако е възможно, някакъв вид принос. Никакви похвали, награди, повишения и постижения нямат силата на това да усещаш, че вършиш нещо смислено, подкрепящо някого, полезно. Но пък това са убегливи,  едва уловими триумфи, които не можеш да си окачиш в рамка на стената – затова през повечето време се чувствам здравословно неуспешна. Апропо, според мен човешката психика не е „направена“ за успех – той бързо съсипва. През успеха се сдобиваш с (усещането за) ужасно много за губене, а така – с непосилно напрежение.

Сблъсквала ли си се с разочарованието от нереализирани очаквания –  твоите собствени или нечии чужди спрямо теб.  Изграждаш ли нови след това?
О, пълно е с несбъдване и отчаяния. Обаче те се оказаха донякъде полезни за мен. Много пъти например съм решавала да се откажа от детските книги. И така, отказвам се аз вътрешно, но един ден се налага да напиша некролога на роднина. И аз го написвам и осъзнавам, че съм го написала като история за деца! Тогава човек си казва: ето, въпреки всички препятствия, ти по един или друг начин се връщаш към това. То само си пробива път. Щом даже и разочарованията не успяват да ме отделят от тази житейска пътека, значи сигурно е моята, да му се не види.

Какво ти помага в трудните моменти да оставаш свързана със себе си и здравия разум и как откри, че работи за теб?
Помага ми Георги, с когото сме заедно от 17 години. Той успява по много автентичен начин да ме измами, че имам сила, когато нямам, ха-ха. Другата му магическа сила е, че възприема бедите по инженерен начин: иска да ги разглоби, да види от какво се състоят и да си ги сглоби. Това им отнема злокобността и ги превръща в сложна игра. Веднъж в пустинята Атакама спукахме гума насред плаващи пясъци. И в оня момент на напрежение, той предложи да се снимаме до спуканата гума, за да документираме за застрахователите. После не пратихме снимката – оказа се, че всички сме толкова ухилени, че не вървеше да пратим такъв ведър документ на злочестина.
Другият ми „фитнес по преодоляване“ е слушането. Обичам да задавам внимателни въпроси и да бъда слушател на чужди истории – те винаги са удивителни, абсурдни, отвъд привидното, страшни и смели едновременно. Самата изненада как необичайно се разгръщат човешките жития е утешаваща – защото виждаш, че винаги нещо неподозирано се случва и нещата се нареждат по нов начин, незадължително добър, но поне не е старото гадно.
Третото „помагало“ е един мой проблем, който всъщност ме спасява. Аз съм доста наивна. Имам доверие в хората, в непознатите, в хода на нещата. И по-често събитията оправдават това – не съм видяла лошо, пътешествайки по света; нито пък у дома – от лекари, от съседи, от колеги… Чисто статистически много по-често се държат с мен добре, отколкото зле. Нямам представа дали е обективност, или аз така го виждам – но е факт, че ме спасява.

Защо да бъдеш в тялото cи е най-доброто мяcто, на което можеш да бъдеш?
Ще отговоря с едно любимо стихотворение на мароканския поет Абделатиф Лааби:

Да обитаваш тялото си
не е лесно.
То е къща, обсебена от духове.
Минно поле.
Добре би било човек да може да го наема
само за почивните дни.

(А пък датчаните имат симпатичен лаф: „Всеки иска да живее дълго, но никой не иска да остарява.“)

Защо е важно да говорим за пcихичното здраве и грижата за него?
Ако не говорим за него, то говори вместо нас – през начина, по който шофираме, крещим на децата си, ревем в тоалетната на офиса или не можем да влезем да се изкъпем. По-добре ние да говорим за психичното здраве, отколкото липсата му да иззема думата по радикални и неуправляеми начини. Освен това нищо не ни свързва с останалите по-истински от нашата уязвимост.