Детелина, за хранителни разстройства говорим открито, може би смело можем да кажем – в последните 20 години. Това обаче като че ли не е проблем, който ще изчезне с говорене. Универсален във времето и пространството ли е проблемът с хранителните разстройства? Какво го прави такъв?

Със сигурност хранителните разстройства са съществували в човешките общества винаги, защото не са свързани с наличието и липсата на храна, а с преработката на вътрешните конфликти.
Първото запазено описание на булимия е от 370 г. пр. Хр., а поведението на император Клавдий би квалифицирано като хранително разстройство от някой римски лекар, ако имаше достъп до нашите познания. Като анорексично се определя поведението на някои християнски светици. Наскоро излезе книга „Чудото“ на Ема Донахю, която описва случай в Ирландия и поставя анорексията в контекста на исторически период. Но въпреки това, също така със сигурност можем да говорим и за увеличаването на броя на хранителните разстройства през последните десетилетия поради редица обществени промени – от една страна е стреса и развитието на технологиите, които повлияват на хората, а от друга страна е по-големия достъп до храна, спадането на нейната цена като цяло – и съставките й, поради които тя става по-притегателна – например захарта, както и други съставки, към които хората се пристрастяват. За изчерпателност ще кажа, че има и една такава гледна точка – имаме повече описани хранителни разстройства, защото все повече хора се осмеляват да говорят и да търсят помощ.

По какъв начин хранителните разстройства са опасни и колко точно опасни могат да бъдат те?
Опасни са първо със нарушаването на качеството на живот. Това може да продължи години, дори десетилетия. Това ми се струва изключително важно да бъде подчертано. Когато човек влезе в хранително разстройство, няма представа колко много време може да загуби в него, в мислене на калории или в самообвинения, че се храни много и не изглежда добре. Това са години, които няма да се върнат и в които, ако се потърси психологична или психиатрична помощ, ще бъдат спасени и човек ще може да разгърне потенциала си.
Второто е отразяването върху общото здраве на страдащия, а последствията може да бъдат пагубни, а в някои случаи завинаги. В сайта на Войната с храната (www.voinatashranata.com) – а това е сайт с желанието да предоставя информация за целия спектър от болести, сме описали много от тях. Те не са малко – проблеми в репродуктивното здраве, сърдечно-съдовата система, зъбите – цялото тяло може да бъде засегнато. В тежката си форма при анорексия се намалява размера на мозъка, което води до забавените му функции ( https://goo.gl/X4Tk43 ). Успокояващо е, че при връщане на килограмите, се наблюдава връщане и на предишните когнитивни способности. Но най-страшното е, че от хранителни разстройства умират хора – 30% от засегнатите от анорексия, а това прави болестта с най-голяма смъртност от психичните заболявания. На другия полюс са хората със свръхзатлъстяване, които умират бавно с придружаващите болести.

През последните години се появяват все повече научни потвърждение за негативното влияние на социалните медии върху психичното здраве на всички нас, но най-вече на подрастващите. Каква е ролята на Инстаграм, например, в отключването на хранително разстройство?
Моето впечатление е, че много от социалните мрежи стават отговорни към промотирането на съдържание и внимават повече отвсякога за крайните форми. В Pinterest има отдавна текстове, които насочват внимание към терапия, ако търсиш про-ана* снимки.
Но пък личния фийд човек прави сам – и ако в него са включени само жени с поднормено тегло, които по цял ден изглеждат добре и са непрекъснато във фитнеса, е много трудно да не си помислиш, че нещо не ти е наред и да се опиташ да заприличаш на тях. Ето една истинска история, която включва мъж, хранително разстройство и Инстаграм зa читателите на “Кожа”.

Как се променят тенденциите в хранителните разстройства? Има ли през годините по-изразени „предпочитания“ към определени хранителни разстройства?
Категорично в момента най-големият проблем е преяждането, което води до наднормено тегло, затлъстяване и всички проблеми след това. По различни данни се приема, че около 50% от хората с наднормено тегло се хранят на психична основа. Иначе, като общ процент от населението данните на основните хранителни разстройства са стабилни проценти десетилетия. Едно уточнение ще трябва да направя. Двете международни класификации на болестите с всяко издание допълват и осъвременяват рубриката с хранителни нарушения – а и специалистите са съгласни, че има много хора не попадат в строгите графи на анорексия или булимия например, а са в много по-общото „неустановени“, където имаме различни като вид навици и поведения, килограми и грамажи, но едно общо нещо – прекаленото, обсесивно мислене за храната.

„Войната с храната“ е базирана на внушителната емпирична практика на Джулия Бъкройд. Към кого е насочена книгата (хора, с хранителни разстройства; терапевти; близки) и би ли могла да бъде от практична полза на хора, засегнати от този проблем?
Аз съм много благодарна на издателство „Найс АН“ и конкретно на Христина Богданова (Христина Богданова), също психотерапевт, която се нае с издаването на тази книга и нейния превод. Това е първи проект на издателството, което тепърва ще издава нишова литература в областта на психологията и психотерапията. В моите професионални търсения попаднах на книгата на Джулия Бъкройд, а след това посещавах и нейните лекции в Лондон. В огромната като обем литература по въпроса смятам, че
Книгата е за всеки, който би искал да отвори вратите на познанието към тази тема – това са както близките от семейството, приятелите, но също така и онези, които се срещат с тях заради средата – например нутриционисти, диетолози, училищни психолози и общопрактикуващи лекари.
Оставят ли хранителните разстройства трайни увреждания? Преди време беше модерно да се казва – няма излекуван анорексик.
Има ли излекуван човек от депресия? Една болест – физическа или психическа остава част от теб, белег по тялото или душата ти, но всеки, който се научава да поеме отговорност чрез някоя от формите на психотерапия или психологическа консултация има предимството, че сам стига до момента, в който е в състояние да избере какво да прави и как. Така че има осъзнати хора с анорексия или което и да било друго страдание. Има хора, които знаят как реагират при стрес и са разбрали – по трудния начин – че храната не им дава лесен път. Да, може да има момент на регрес, но този, който веднъж е минал пътя от Ада назад има силите да се върне.
Най-важното е човек да не мисли, че само другите имат проблем и да е готов да изследва себе си и собствените си модели – иначе попада в едно заблуждение, което го лишава от невероятни преживявания.

Какви биха били твоите няколко съвета за тези, които са в непосредствена близост до човек с хранително разстройство?
Да го подкрепят в добрите му навици, да са до него, да се интересуват, да не подценяват болестта, да го обичат какъвто е – и нека не звучи като обвинение – но нека помислят дали има какво да променят и те в себе си. Много рядко, но се случва вече – за терапия ми се обаждат родители, които не могат да убедят децата си да излязат от някакъв техен кръг с храната, но решават те да дойдат и да променят себе си. Накрая – нека не очакват бързи резултати, защото това са болести, които искат сериозна мотивация от страдащия, за да бъдат преодолени.

*про-анарексия[:en] “ВОЙНАТА С ХРАНАТА” НА ПРОФ. ДЖУЛИЯ БЪКРОЙД Е ВЕЧЕ НА ПАЗАРА.

В СЛЕДВАЩИЯ РАЗГОВОР С ДЕТЕЛИНА СТАМЕНОВА, ПСИХОТЕРАПЕВТ, РЕДАКТОР И АВТОР НА ПРЕДГОВОРА КЪМ КНИГАТА, ЩЕ РАЗБЕРЕМ ЗАЩО Е ВАЖНО ДА ГОВОРИМ ЗА КНИГАТА И НЕЙНАТА ТЕМАТИКА:

Detelina Stamenova, за хранителни разстройства говорим открито, може би смело можем да кажем – в последните 20 години. Това обаче като че ли не е проблем, който ще изчезне с говорене. Универсален във времето и пространството ли е проблемът с хранителните разстройства? Какво го прави такъв?
Със сигурност хранителните разстройства са съществували в човешките общества винаги, защото не са свързани с наличието и липсата на храна, а с преработката на вътрешните конфликти.
Първото запазено описание на булимия е от 370 г. пр. Хр., а поведението на император Клавдий би квалифицирано като хранително разстройство от някой римски лекар, ако имаше достъп до нашите познания. Като анорексично се определя поведението на някои християнски светици. Наскоро излезе книга „Чудото“ на Ема Донахю (https://goo.gl/abQxcn ), която описва случай в Ирландия и поставя анорексията в контекста на исторически период. Но въпреки това, също така със сигурност можем да говорим и за увеличаването на броя на хранителните разстройства през последните десетилетия поради редица обществени промени – от една страна е стреса и развитието на технологиите, които повлияват на хората, а от друга страна е по-големия достъп до храна, спадането на нейната цена като цяло – и съставките й, поради които тя става по-притегателна – например захарта, както и други съставки, към които хората се пристрастяват. За изчерпателност ще кажа, че има и една такава гледна точка – имаме повече описани хранителни разстройства, защото все повече хора се осмеляват да говорят и да търсят помощ.

По какъв начин хранителните разстройства са опасни и колко точно опасни могат да бъдат те?
Опасни са първо със нарушаването на качеството на живот. Това може да продължи години, дори десетилетия. Това ми се струва изключително важно да бъде подчертано. Когато човек влезе в хранително разстройство, няма представа колко много време може да загуби в него, в мислене на калории или в самообвинения, че се храни много и не изглежда добре. Това са години, които няма да се върнат и в които, ако се потърси психологична или психиатрична помощ, ще бъдат спасени и човек ще може да разгърне потенциала си.
Второто е отразяването върху общото здраве на страдащия, а последствията може да бъдат пагубни, а в някои случаи завинаги. В сайта на Войната с храната (www.voinatashranata.com) – а това е сайт с желанието да предоставя информация за целия спектър от болести, сме описали много от тях. Те не са малко – проблеми в репродуктивното здраве, сърдечно-съдовата система, зъбите – цялото тяло може да бъде засегнато. В тежката си форма при анорексия се намалява размера на мозъка, което води до забавените му функции ( https://goo.gl/X4Tk43 ). Успокояващо е, че при връщане на килограмите, се наблюдава връщане и на предишните когнитивни способности. Но най-страшното е, че от хранителни разстройства умират хора – 30% от засегнатите от анорексия, а това прави болестта с най-голяма смъртност от психичните заболявания. На другия полюс са хората със свръхзатлъстяване, които умират бавно с придружаващите болести.
През последните години се появяват все повече научни потвърждение за негативното влияние на социалните медии върху психичното здраве на всички нас, но най-вече на подрастващите. Каква е ролята на Инстаграм, например, в отключването на хранително разстройство?
Моето впечатление е, че много от социалните мрежи стават отговорни към промотирането на съдържание и внимават повече отвсякога за крайните форми. В Pinterest има отдавна текстове, които насочват внимание към терапия, ако търсиш про-ана* снимки.
Но пък личния фийд човек прави сам – и ако в него са включени само жени с поднормено тегло, които по цял ден изглеждат добре и са непрекъснато във фитнеса, е много трудно да не си помислиш, че нещо не ти е наред и да се опиташ да заприличаш на тях. Ето една истинска история, която включва мъж, хранително разстройство и Инстаграм зa читателите на “Кожа” – https://goo.gl/GP9jRa .
Как се променят тенденциите в хранителните разстройства? Има ли през годините по-изразени „предпочитания“ към определени хранителни разстройства?
Категорично в момента най-големият проблем е преяждането, което води до наднормено тегло, затлъстяване и всички проблеми след това. По различни данни се приема, че около 50% от хората с наднормено тегло се хранят на психична основа. Иначе, като общ процент от населението данните на основните хранителни разстройства са стабилни проценти десетилетия. Едно уточнение ще трябва да направя. Двете международни класификации на болестите с всяко издание допълват и осъвременяват рубриката с хранителни нарушения – а и специалистите са съгласни, че има много хора не попадат в строгите графи на анорексия или булимия например, а са в много по-общото „неустановени“, където имаме различни като вид навици и поведения, килограми и грамажи, но едно общо нещо – прекаленото, обсесивно мислене за храната.

„Войната с храната“ е базирана на внушителната емпирична практика на Джулия Бъкройд. Към кого е насочена книгата (хора, с хранителни разстройства; терапевти; близки) и би ли могла да бъде от практична полза на хора, засегнати от този проблем?
Аз съм много благодарна на издателство „Найс АН“ и конкретно на Христина Богданова (Христина Богданова), също психотерапевт, която се нае с издаването на тази книга и нейния превод. Това е първи проект на издателството, което тепърва ще издава нишова литература в областта на психологията и психотерапията. В моите професионални търсения попаднах на книгата на Джулия Бъкройд, а след това посещавах и нейните лекции в Лондон. В огромната като обем литература по въпроса смятам, че
Книгата е за всеки, който би искал да отвори вратите на познанието към тази тема – това са както близките от семейството, приятелите, но също така и онези, които се срещат с тях заради средата – например нутриционисти, диетолози, училищни психолози и общопрактикуващи лекари.
Оставят ли хранителните разстройства трайни увреждания? Преди време беше модерно да се казва – няма излекуван анорексик.
Има ли излекуван човек от депресия? Една болест – физическа или психическа остава част от теб, белег по тялото или душата ти, но всеки, който се научава да поеме отговорност чрез някоя от формите на психотерапия или психологическа консултация има предимството, че сам стига до момента, в който е в състояние да избере какво да прави и как. Така че има осъзнати хора с анорексия или което и да било друго страдание. Има хора, които знаят как реагират при стрес и са разбрали – по трудния начин – че храната не им дава лесен път. Да, може да има момент на регрес, но този, който веднъж е минал пътя от Ада назад има силите да се върне.
Най-важното е човек да не мисли, че само другите имат проблем и да е готов да изследва себе си и собствените си модели – иначе попада в едно заблуждение, което го лишава от невероятни преживявания
Какви биха били твоите няколко съвета за тези, които са в непосредствена близост до човек с хранително разстройство?
Да го подкрепят в добрите му навици, да са до него, да се интересуват, да не подценяват болестта, да го обичат какъвто е – и нека не звучи като обвинение – но нека помислят дали има какво да променят и те в себе си. Много рядко, но се случва вече – за терапия ми се обаждат родители, които не могат да убедят децата си да излязат от някакъв техен кръг с храната, но решават те да дойдат и да променят себе си. Накрая – нека не очакват бързи резултати, защото това са болести, които искат сериозна мотивация от страдащия, за да бъдат преодолени.

*про-анарексия