Защо се съгласи да участваш?
Защото мисля, че трябва да говорим открито за личните ни борби, за пътя, който сме извървяли, за трудностите, които срещаме, защото осъзнаването и говореното помага освен на нас самите, а и на хората, които преживяват сходни емоции и състояния. Вярвам, че всички ние изпитваме еднакви чувства, без значение в коя точка на картата на света се намираме.

Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?
Бих казала по време на пубертета като бях тийнейджър. Тогава осъзнах, че имам женско тяло. Преди това нямаше много значение, защото водих нормален детски живот с момчета и момичета, играейки пред блока, ритайки топка, жмичка, къщи по дърветата и т.н.. Моите родители никога не са ми казвали: “Не ритай топка с момчетата, ти си момиче” или нещо подобно. Но не мисля, че това осъзнаване ме промени кой знае колко много в мисленето ми. Винаги съм била унисекс.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините?
Напоследък внимавам с какво се храня, чета всички дребни шрифтове на опаковките, избягвам принципно пакетирани неща и предпочитам сама да приготвям храната си ежендевно и да пия много вода. Това преди две три години го нямаше. Но майка ми е биолог и съм израстнала с много здравословна средиземноморска диета (палестинска кухния) и в къщи никога не са присъствали газирани напитки, чипсове и всякакви такива изкуствени и вредни храни. Гледам да се движа основно с колело или пеша, за по далечни точки в града хващам метро. Мъча се да спортувам често, защото като малка моите родители са ме учили на това, че спортът е важен елемент в нашето ежедневие.

Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
О, да. Особено когато бях тийнейджър, смятах че имам огромен нос, че съм дебела, че съм грозна също, че не съм напълно развита в тялото си спрямо съучениците си, понеже бях с една година по-малка. Сега от време на време си намирам по някой недостатък, работя върху това да се приема напълно такава каквато съм все още. Тя тази борба е вечна при жените, поради много причини, особено като живеем в Инстаграм ерата, където всички са перфектни, красиви и щастливи. Вече не е само the-girl-on-the-cover-of-a-magazine-thing.

Върху какви концепции си изграждала и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националост, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?
През годините се научих, че най-важното при всеки един от нас е ценностната му система. От нея извира всичко останало. За мен е важно да си честен и добър към хората, да си толерантен към различното, да гледаш към света с любопитсво, а не със съд. Да приемаш грешките, а не да ги криеш и отхвърлиш, да се учиш от тях, да приемаш и критика и да знаеш, че всеки ден можеш да научиш нещо ново, което не знаеш. Напоследък всеки ден чета на телефона различни исторически събития като гледам да наблягам и на история на изкуството и литературата. Това, че имам в себе си две култури разшири моя мироглед, пътуванията които съм имала също. Живеем в толкова голям и толкова малък свят едновременно, че единственият ни шанс да израстнем като раса е именно приемането, че сме различни, но и еднакви донякъде.

Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятала, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб?
Мисля, че като един музикант тези моменти ги изпитвам много често. Изпитвам страх, изпитвам понякога това, че не съм достатъчно добра, понякога си мисля, че няма смисъл, но като се кача на сцената всичко това изчезва, като видя как тийнейджъри ни се кефят, това ми дава стимул и причина. Сега примерно преживявам голям стрес покрай издаването на дебютния албум на бандата, но като чух резултата (който и вие  ще чуете скоро) се успокоих много. Забавихме се, сменихме екипи с Илияна (момичето с виолончелото и русата коса), но заедно успяваме да създаваме от нищо нещо. Това осмисля живота ми и ме кара да искам да продължавам напред заедно с всички тези чувства и изпитания.

Имало ли е моменти, в които страховете ти са надделявали и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Мисля, че да. Но като човек смятам, че имам хармония със себе си и като осъзнавам, че се чувствам така, гледам рационалността да води и търся някой, с който да говоря. На мен това ми е достатъчно –  да споделя с някой. Осъзнала съм го. Мисля, че е и добре да се търси професионална помощ в такива моменти, ако човек не знае какво да прави със себе си и се чувства объркан и нещастен. За съжаление водим живот, в който ни е страх да се усамотим, постоянно гледаме в телефоните си или се заглушават вътрешните въпроси и нужди с алкохол и наркотици. Аз обичам да остана сама, да мисля, да чуя вътрешния си глас и да дам на себе си това заслужено време. Така вярвам, че се чувствам по-добре и мога да съм по-добра и полезна към себе си и хората около мен.

Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструкивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги в себе си? Как се справяш с тях?
Да, има такава стигма за съжаление. Срещала съм коментари от сорта да се стягам, да не се лигавя и т.н. Не обвинявам хората, че реигират така. Тука рядко някой говори толкова открито за проблемите си, които често се раждат още от детска възраст и за съжаление заради отношението на родителите. Тези неща не са коментирани и не са в учебниците в училищата. Психичното здраве и състояние е основен елемент към физическото. Според мен трябва да се учим още от ранна възраст на основните принципи на психологията и на човешкото поведение. А като порастнали да не се притесняваме да търсим помощ.

Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
За мен интимното партнъорство е продължение на емоционалното. Важно е да имаш партнъор, но също не е лошо да прекараш време сам. Не вярвам, че можем да съществуваме единично, но и не вярвам, че трябва да търсим клишето „завинаги заедно“. Мисля, че всеки носи вътрешен глас и трябва да го чуе, и то ще ни насочи сърцето към човека, с който можем да споделяме пътищата в живота.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Тялото е нашия инструмент за съществуване в този свят. Без него сме нищо, поне на това ниво от играта. 🙂