Защо се съгласи да участваш?
Защото смятам мисията на КОЖА да говори открито за болестите на душата и да помага на тези, които са се изгубили по една или друга причина, за изключително важна. Макар да не е вече тема- табу, както е била преди години, темата остава трудна и често непопулярна.
С какво асоциираш понятието лудост? Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Всеки си има своя детски спомен за различната жена в квартала. Тя е сякаш без възраст. Хем плаши, хем изглежда уязвима. И аз имах такава първа среща. Тя си говореше сама. Хората се обръщаха след нея. Рязко сменяше настроенията. След време разбрах, че като много млада е била изнасилена. И така се е превърнала в странната жена в квартала, която с никого не говори и с нея никой не говори. Никога не разбрах как се казва.
След време през живота ми преминаха хора с по-леки или тежки диагнози – просто познати, колеги и даже приятели. Отблизо разбрах какво е да страда душата. Първият сблъсък с диагнозите им беше шокиращ. После започнах да усещам кога приближава кризата. Някои осъзнаваха, че са болни и го бяха приели. И се лекуваха. Други отричаха да имат проблеми и просто потъваха. Била съм в психиатрии. В такива, които могат да ти помогнат да си получиш следващия светъл период, но и в такива, в каквито никой на заслужава да бъде „лекуван“.
Пред последните години се срещнах с лудостта и заради работата си. Съдебен репортер съм и съм отразявала престъпления, извършени от хора, за които експертизи са установявали, че са болни. Някои от тях отиваха в специлизирани болници, други, за които експертите прецевяваха, че могат да носят наказателна отговорност, отиваха в затвора. Това са тези шокиращи случаи, след които студиата са пълни с експерти, които обясняват защо се е стигнало дотук или с роднини или съседи, които са знаели, че нещо се случва с близкия или със съседа им, но не са смятали, че е тяхна работа.
Срещата с лудостта е трудна. Тя е и изпитание за човечността ни, което често не издържаме. Често, ние нормалните, сме жестоки с тях, лудите, без да си даваме сметка, че го правим с болни хора и че не сме застраховани нито ние, нито близките ни.
Хубавото е, че лудостта може да е смелост до безразсъдство или даже лудост от любов. А може и това, което слагаме под общия знаменател „лудост“ да е просто свръхчувствителност или момента обърканост, заради нещо преживяно.
Какво означава за теб да си „психично здрав“?
Бележка за работа или шофьорска книжка.
Сега сериозно – не съм специалист, но предполагам, че има някакви медицински показатели, които определят някого като „психично здрав“ или не. Само, че има ли наистина човек, който профилактично да се изследва, за да е сигурен във всеки момент в психичното си здраве. Живеем в болно време. Един миг, една случка могат да те прехвърлят от другата страна. Мисля се, че все повече сме наясно с това и не е случайно се шегуваме често, че всички сме луди, но просто не сме се диагностицирали.
Животът ни поднася понякога – макар и само от телевизора... и слава богу, историите на убийства от любов, от ревност, за наказание. Извършители са били в много случаи с вид на безобидни съседи, но може ли нормален човек да отнема живот...
И за да не е съвсем мрачно, нека все пак цитирам Ботев – “Свестните у нас считат за луди.“
Езикът и познаването му помагали ли са ти да се справиш с травматични ситуации?
Моята работа е езикът. Но не съм сигурна, че познаването му ми помага да се справя с травматични ситуации. Те могат да ме мобилизират, но и да ме разтресат до „неадектавност“. Това, което ми помага, е да си поплача или помълча. Пословична съм, че мога да плача на филм, книга или история в новините, без значение дали става дума за тъжно или за вдъхновяващо събитие.
Каква е връзката ти с емоциите? Опитваш ли се и успяваш ли да намериш правилните думи, с които да опишеш емоциите си?
Мисля, че да. Мога да ги опиша, но понякога няма и нужда, защото те са се изписали на лицето ми.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Да се чувстваш неуверен в себе си, да се питаш „добре ли стана“, „провалих ли се“ е нещо съвсем естествено за едно несъвършено същество, каквото е човекът. Десетки пъти съм се съмнявала в себе си, била съм на косъм да се откажа, ядосвала съм си се. Работата ми е свързана с точния час.
Имам стотици случаи, в които съм мислила, че няма да успея навреме. По-често съм успявала, но също често - в последния момент. Ужасно е усещането, особено, когато причината съм сама аз, защото не съм се огранизирала добре, защото не съм се мобилизирала достатъчно или пък просто съм подценила ситуацията.
Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятал, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб? Какво ти даде сили да се изправиш?
Внезапни раздели с хора, важни за мен, са ме карали да спра и да се замисля не я ли карам прекалено бързо. Да се питам дали се грижа за себе си - физически, психически. Работохолик с четири деца е тежка диагноза. Работата и децата обикновено не оставят много време за социален живот. Тази свърхинтенизивност обаче има и добра страна – нямаш време да се отпускаш. Да, падала съм. Но за малко, защото „сега не мога да си го позволя“. Иначе имам много страхове. Основните са - справям ли, да не се случи нещо на децата ми и на хората, на които държа.
Какво правиш, за да се почувстваш добре в кожата си?
Нищо специално. Приемам се, такава, каквато съм. А когато се почувствам дискомфортно, просто си подарявам нещо.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Защото това е само твоето място. Е, с изключение на онези девет месеца, в които сте две или двама.
Снимка: Веселин Боришев
