Защо се съгласи да участваш?
Дълго време бях с убеждението и нагласата, че човек може да се чувства добре в кожата си единствено, ако харесва начина, по който изглежда. Отне ми над десетилетие болезнена самокритичност, нездравословен перфекционизъм, маниакално втренчване във всички черти на тялото и лицето ми, които не харесвах, и обсебващо желание да изглеждам по определен начин, който си мислех, че ще ме направи щастлива, преди да осъзная, че всъщност е точно обратното!
През годините се запознавах с все повече уязвими, раними и самокритични хора, които откровено мразеха начина, по който изглеждат, независимо от това колко близки и далечни хора около тях биха сметнали притесненията и комплексите им за напълно неоснователни.
Осъзнах, че има нужда от откровен диалог по темата, а той често се случва, когато се появят хора, говорещи за уязвимостите си, но не като за слабости и недостатъци, а като за парадоксален обиколен път към вътрешната хармония и мир със себе си. Аз съм такъв човек.

Кога и как забеляза, тялото си за първи път и усети, че то и емоциите ти са неразривно свързани?
Мисля, че бях на 11. Беше петък вечер и с най-добрата ми приятелка имахме традиция да си взимаме по някой трилър от близката видеотека и да го гледаме на телевизора у тях. Точно бях взела поредната касета, бях позвънила на домофона на дома й и изчаквах някой да ми отвори. Носех светли дънки с разширяващ се крачол и черен кант от едната страна. Зад мен имаше компания дечурлига, помня, че бяха няколко момчета. Едното се изсмя подигравателно и възкликна с неприкрито възмущение „тая има ебаси големия задник“. Фактът, че си спомням тази история толкова живо почти 2 десетилетия по-късно е достатъчно ярка индикация как този коментар се е отпечатал върху съзнанието ми и е слагал плътен филтър от самокритичност върху всяка бъдеща ситуация в живота ми, в която съм се чувствала уязвима или несигурна.
Всъщност, започнах да се чувствам добре в кожата си, когато се научих да харесвам себе си отвъд перфекционизма и отвъд заблудата, че външният вид определя вътрешното усещане. Дадох си сметка, че визията ми е абсолютно огледало на вътрешната ми хармония или съответно на липсата на такава. Парадоксално, започнах да харесвам как изглеждам, когато спрях да посвещавам цялото си време и енергия на вманиачаване по нещата, които не харесвах, а се фокусирах върху дейности и разсъждения, които ми носеха удоволствие и ми създаваха вътрешен комфорт.
Промяната във външния вид започна да идва, когато спря да бъде цел, а се превърна в последствие.
Целта беше просто да бъда щастлива в конкретните обстоятелства и към конкретния момент, защото докато оставях щастието за някой бъдещ момент, в който всичко щеше да бъде наред и щях да имам „перфектното“ тяло, „перфектната“ кожа и „перфектната“ коса, никога нямаше да ми дойде времето да бъда щастлива.
А животът е твърде кратък за това. Усещането за щастие не съществува като спомен или като визия за бъдещ момент. То може да съществува само тук и сега и всеки носи отговорността да избере да бъде щастлив, често не заради нещо конкретно, а въпреки нещо конкретно.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в който си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Откровено мразех тялото си през почти целия пубертет и след това, до към 24-тата си година. Мразех бедрата си, мразех корема си, мразех акнетичния си гръб и комедоните по лицето си. Мразех редките си вежди, мразех тънката си коса. Вярвах, че имам тъпа усмивка и рядко се усмихвах широко – нямам нито една снимка от преди да се запозная с човека до себе си, на която да се виждат зъбите ми. Не е случайно. Мразех носа си, мразех големите си уши…. аз съм човек, който никога не е мразил нищо, с изключение на фрагменти от самата мен.
Днес се чудя как може да съм била толкова сляпа, че да вярвам в подобна нападателна и самосаботираща стратегия, но тогава не мислех, че това може да има деструктивно въздействие върху мен. Всъщност, разбрах колко зле ми се е отразявало цялото отношение към самата мен чак, когато започнах да се отнасям с позитивност към себе си и видях колко драстично се промених не само вътрешно, а и чисто визуално!В продължение на близо десетилетие не се мразех единствено в периодите, в които се гордеех, че съм се подложила на някоя бясна диета, благодарение на която съм свалила някой размер. Килограмите не ги следях, защото ме ужасяваха.
И до ден днешен не следя кантар. Разликата е, че преди числото върху кантара би ме дефинирало и определило дали ще се чувствам добре в конкретния ден, а днес нямам нужда някакъв изолиран ситуационен фактор да определя дали към конкретния момент заслужавам да се чувствам добре в кожата си.
Изумителното е, че никой така и не знаеше за демоните, които ме разяждаха. Умело симулирах самоувереност и режисирах естествена екстровертност, която доста абсурдно за мен караше много хора в обкръжението ми да си мислят, че имам страшно високо мнение за себе си. Явно съм симулирала добре! Всъщност, те дори нямаха представа, че всеки поглед към мен аз приемах като потенциална критика.
Макар да съм извървяла страшно дълъг път от онези години на хронична ненавист към и отхвърляне на външния си вид и да съм култивирала умението да не позволявам на несигурностите ми да ме саботират, все още има моменти, в които се боря с усещане за недостатъчност. Все още има моменти, в които сякаш искам земята да се отвори и да мога да се скрия някъде, отвъд чуждите погледи и потенциални критики.
Истината е, че това е битка, която профилактично напомня за себе си. Когато си изправен пред изпитания или преживяваш тежък професионален или личен преход, всички несигурности, които някога си имал, напомнят за себе си, сякаш за да направят конкретния момент още по-тежък. Това не значи, че си се провалил или че не си постигнал прогрес. Напротив. Всъщност, събуждането на стари рани и твоето умение да навигираш процеса на автоатака малко по-рационално и малко по-хладнокръвно от преди е доказателство, че вървиш в правилната посока.
Скоростта е строго индивидуална и няма никакво значение дали някой със сходни проблеми в миналото вече се справя по-лесно от теб. Единственият важен критерий е доколко ти самият успяваш да освежиш замъгления си от несигурност и самокритичност поглед и да се върнеш обратно в реалността.
Последните месеци бяха много тежки за мен, тъй като в момента минавам през най-драматичната трансформация в личен и професионален план, която някога ми се е случвала. Имах много моменти, в които инстинктивно посягах към храната като към нещо, което да ми помогне да стъпя здраво на земята – тя беше фактор, който можех да контролирам, защото ми беше познат. Имах епизоди на компулсивно преяждане и съответно последствията не закъсняваха – теглото ми варираше в някакъв диапазон, а това ми създаваше дискомфорт, за който все още ми е безумно трудно да говоря публично.
Стратегията, която работи за мен обаче, е да давам гласност на проблемите си, защото това ми помага да се дистанцирам от тях. Като ги адресирам и коментирам на висок глас, аз ги отделям от себе си, което пък ми позволява да спра да разсъждавам от позицията на жертва, а да похдодя решително и рационално. Много хора възприемат това, че някой споделя проблемите си, като оплакване. При мен това не е така. За мен проблемите и изпитанията от всякакво естество са всъщност катализатори на промяната, които просто ми създават дискомфорт, с който нямам друг избор, освен да се справя. Затова и обичам да говоря за тях – вярвам, че моята стратегия е доста по-щадяща и здравословна в дългосрочен план, от тази да отричам, че имам проблеми и да ги оставям да ме разяжат. Разбира се, това поведение не ми е било привично цял живот. Направих много грешки в отношението към себе си, от които в годините се учех. Философията ми днес е просто резултат от натрупване на опит, желание да съм все по-осъзната и стремеж да не позволявам на обстоятелствата да ме контролират, а по-скоро да ме провокират да се развивам.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалите роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Фундаменталната ми идеология в живота се базира на оптимизирането на личния контекст и на стремежа към култивиране на динамичен баланс във всяко измерение. Това важи с пълна сила и по отношение на усещането ми за женственост. Не използвам факта, че съм жена, като аргумент или оправдание в ситуации, които не са обвързани пряко с биологичните особености на пола. Аз съм пъстър човек, който на моменти е емоционален, на моменти е рационален, понякога е твърд и рязък, друг път е нежен и раним, но никоя от тези черти не свързвам с това, че съм жена, а по-скоро с това, че съм пълноценен човек, който се чувства добре в кожата си и избира да бъде себе си, независимо, че това често означава да бъда неразбрана.
Като малка тичах като бясна с момчетата, катерех се по дървета, имах играчки камионче и мотокарче, бях талантлив вратар в уличните игри на футбол, но имах и кукли, за които обичах да плета дрешки и да им правя прически. Дълго се възприемах като мъжкарана и не смятах, че съм класически женствена жена, но днес се чувствам еднакво добре в дънки и кецове и на високи токчета в елегантна рокля.
Добавената стойност от гледна точка на пола ми може би има общо с това, че постепенно станах много търпелив човек, който може да чуе и проумее чуждата гледна точка без да съди човек за изборите му. Не знам дали това, че съм способна да влизам в чуждите обувки и да признавам валидността на чуждите гледни точки без да отричам своите, се дължи на това, че съм жена, но смятам, че това е една от най-полезните черти, които нося като човек.

Майчинството има ли задължителен характер в това уравнение?
Не смятам, че майчинството има задължителен характер. Вярвам, че всяка жена има пълен контрол върху тялото си и свободата да решава какво иска да се случва с него и съответно с живота й занапред като последствие от този избор. Познавам жени, които съзнателно са избрали никога да не стават майки и уважавам този избор. Това, че аз бих направила друг, не прави моя правилен. Никой не може да взима решение за друг човек през своята призма и смятам изказвания в тази посока за лишени от всякаква емоционална интелигентност и емпатия. Аз виждам себе си като майка в близко бъдеще, но знам колко нелепо е да вярваш, че каквито и планове в тази посока да имаш, те ще се реализират според очакванията ти. Имам един неуспешен опит да стана майка зад гърба си. На 26 направих тежък спонтанен аборт и ми отне страшно дълго време да осъзная, че това не ме прави провал като жена.

Какво те изкарва от кожата ти и смяташ, че може и трябва да бъде променено?
Една от темите-табу в публичното пространство, които ме влудяват, е това, че не се говори достатъчно за спонтанния аборт. В гимназията сякаш все по-сериозно се набляга върху сексуалното образование и върху информирането на подрастващите как да се предпазват от болести, предавани по полов път, както и от нежелана бременност, но никой не ти казва, че когато дойде моментът да поискаш да имаш бебе, шансът една бременност да завърши с аборт е 1:4. И това е напълно официална тенденция, която ми беше цитирана, когато вече бях станала част от статистиката.
Огледайте се около себе си и пребройте всяка четвърта жена. Замислете се колко жени страдат инкогнито, тихичко и засрамено, защото в обществото просто не е прието да се говори за неуспешните опити да станеш майка. Говори се чак, когато е сигурно. Безумието е пълно!
Подобно социално поведение допринася за развитието на психологически травми у много жени, които не успяват да отработят травмата от загубата конструктивно и с генерирането на саморазрушителен стрес могат да компроментират и бъдещи опити за забременяване. Темата за спонтанния аборт и за здравословното психологическо отработване на една последваща травма трябва да се коментира и адресира отговорно, на висок глас и с адекватна емпатия.
Това, че се преструваме, че нещо не се случва около нас, не кара проблема да изчезне, а прави последствията от него много по-сложни за справяне.

Кажи ми три (пет, десет – избери си) неща, които ти помагат да се справяш със себе си и света?
Понякога обиколният път е по-кратък от краткия.
Балансът е динамично състояние.
Егото е най-големият враг на любопитството.
Понакога е ОК, че нямаш всички отговори.
Страхът от провал е най-големият враг на мечтите.
Уязвимостта не те прави слаб.
Отричането на проблемите не те прави силен.
Можеш да бъдеш истински себе си единствено, ако различаваш усещането да “принадлежиш” някъде от усещането да “пасваш” някъде.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Защото то е най-мъдрият учител, който поначало има всички отговори. За мен остава да прекарам живота си, учейки се да задавам правилните въпроси, които да ми помагат да научавам все повече за себе си и за света, в който избирам да живея и по този начин да се чувствам все по-щастлива, осмислена, пълноценна и хармонична.