Защо се съгласи да участваш?
Защото трудните разговори са най-интересни.

Кога забеляза тялото си?
Забелязах, тялото си в същия момент, в който осъзнах, че трябва да го променя.
Когато бях малка, бях доста пухкава, но това нямаше никакво значение. За мен щастието винаги е било съдържание и преживяване (ям палачинки, докато си говоря един час с баба ми до печката), не опаковка и статус (слаба).
Когато реших да отслабна, не го направих, за да съм слаба. На шест гледах някакво първенство по художествена гимнастика по телевизията, бях пометена от магията в движенията на тези момичета и казах на майка ми, че искам и аз. И през ум не ми минаваше, че има нужда от нещо повече от волеизявление. Искам=става. Тя ме погледна мило, но твърдо, както само тя може и каза: “Няма проблем, но да знаеш, че трябва да изглеждаш като тях, защото иначе просто няма да те приемат”. Това означаваше да сваля поне една трета от теглото си. Няколко месеца по-късно вече тренирах в ЦСКА, малко след това имах и първия си медал. Да-да, не е здравословно и да не се чете като препоръка (колко е досадно да правиш дисклеймъри), но беше страхотен урок за мен. Докато летях в шпагат за пръв път, разбрах, че мечтите се извоюват. Лишенията се възнаграждават. Можеш да бъдеш всичко, което искаш да си. Въпрос на цел, план и кървава дисциплина.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
Забавих това интервю брутално, видно и от лятната снимка към него, защото, когато впоследствие видях слогана на проекта – “Чувствам се добре”, се замислих – ъммм, чувствам ли се добре? Hell no, на толкова много нива.
Разбирам нуждата да говорим утвърждаващо за връзката с телата ни, но ми се струваше, че би било супер лицемерно и фалшиво да направя просто това.
За да не излъжа или да откажа, в крайна сметка реших, че ще приема тази рядка възможност да кажа защо не се чувствам точно добре в тялото си:
Защото тялото не е просто инструмент. Тялото, оказва се, не ти принадлежи. Тялото ти е бойно поле, от едната страна си ти, а от другата – всеки с мнение. Телата ни са постоянно оценявани, хулени, осмивани, възхвалявани. Ако в момента казваш – просто не трябва да ти пука – не си кървял заради коментар по отношение на тялото си, не си бил нападан, изнасилван. Не си се замислял, че телата ни или по-скоро възприемането им, ни дават или отнемат възможности; така определят настоящето и бъдещето ни; така стават нас.
Телата ни определят поведението ни, понякога до абсурдни измерения – гимназията ми беше супер далече от вкъщи, три часа на ден отиване и връщане, половината по тъмно, в които поне един крийп ще се опита да ме заговори, пипне, погали. От тогава започнах да ходя нарочно намръщена и прегърбена – нещо, което ми е останало и до днес. Заедно с широките дрехи, кецовете и липсата на истинско усилие да изглеждам добре.
От тогава е моят личен бунт срещу това да бъда тяло. Връзката ми с тялото ми е на любов и омраза. Оценявам всичко, което ми дава, и в същото време мисля, че се самосаботирам, за да не изглеждам така, че наистина да се харесвам, защото искам да бъда оценявана само по това как мисля и какво правя.
И честно казано, мисля, че това е ok. И че всяко тяло е ok. По принцип подкрепям движението за себеприемане. Но имам няколко проблема с него. Например, не мога да изброя пътите, в които жени, които говорят как страдат от fat-shaming, практикуват skinny-shaming, и обратното. И мисля, че ако ще говорим за истинско себеприемане, нека да позволим сами да се дефинираме преди това. Ето така: аз съм Яна, имам сложна връзка с тялото си, и това е супер.Отново към тялото – какво е отношението ти към майчинството? Има ли за теб часовник?
Майчинството и тялото за мен са две различни неща. Да искаш да бъдеш майка е чувство, не момент във времето. Досега не съм изпитвала това чувство, не изключвам това никога да не се случи; не изключвам и да се случи в момент, в който вече не мога да имам деца. В последната хипотеза ще осиновя, и ще е страхотно, около мен е пълно с приятели с осиновени деца и любовта е килограми, нямам никакви притеснения в тази посока. В същото време през годините съм наблюдавала твърде много двойки, които правят деца като кръпки на връзката си – не знам има ли по-жестоко нещо от това.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши?
Ако говорим за страхове, свързани с тялото ми – всъщност нека наистина да се ограничим до тях – основният ми страх е, че в един момент ще се разпадна. Че тялото ще започне сериозно да ми пречи да осъществявам това, което искам и което трябва. Ето, например в този момент, докато пиша това изречение, не мога да фокусирам текста. И това е в последните двайсет минути – на всеки десет секунди погледът ми се размазва и всичко се слива в супа от букви. Не ми се е случвало досега, но пък и не съм ставала от компютъра последните 12 часа. Досадно е тялото да започне да ти пречи. Разбира се, може да има и прочит как ума ми убива тялото ми, което също е валидно. Съзнанието ми е като махало между тези два страха. Но знам, че ако не се взема в ръце, не започна да спортувам и да си почивам, сама градя физическия затвор за потенциала си. Колкото повече се смазвам от работа, толкова по-силно затягам възела около глезените и китките си, до момента, в който ще съм тотално обездвижена. Ние сме най-големите си врагове и най-глупавите си приятели.

Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях (страховете) и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Преди няколко години имах тежък бърнаут. Тогава работех по 15 часа на ден, всеки ден, без уикенди, между 3 основни работи и няколко допълнителни проекта. Сега пак работя горе-долу толкова – но с фокус върху една организация, та сравнено с онзи период е като разходка в парка.
Винаги съм имала проблем, че се вълнувам от твърде много неща и че ако кажа не на нещо важно, “предавам каузата”. Но на английски има великата фраза “spreading yourself too thin”, което на български някой ми го преведе брилянтно като “да се мажеш на много филии” – та аз хем се мажех навсякъде, хем се измъчвах, ако въздействието ми е един милиметър, вместо един пръст.
Бърнаут никога не ми е звучал драматично, по-скоро досадно, а и никога не съм мислела, че може да ми се случи – като с всичко лошо в тоя живот. Ами, бая драматично е. Чувството е като да се опитваш да дишаш под вода. Но при мен беше кратко, може би два месеца. Помогна ми, че споделих как се чувствам на човек, който го беше преживял. Съветът му беше – избери си едно нещо, фокусирай се върху него, пусни всичко останало. Както и – големите скокове стават с оттласкване, този сблъсък с дъното ти трябва. На следващия ден се събудих, готова с решението си. И бърнаутът си беше отишъл. Независимо, че до имплементацията на това конкретно решение минаха 5 месеца, защото трябваше да си тръгна по устойчив начин от две организации (е, останах в бордовете им, защото чак пък всичко можеш ли да пуснеш) – самият факт на вземане на решението даде лекота на ума ми, отвори очите ми и видях път в лабиринта, в чиито стени се бях блъскала до посиняване.

Работа и личен живот – балансираш ли ги или едното е за сметка на другото?
Имам огромното, чак сюрреалистично щастие от близо осем години да споделям живота си с Павел, с когото си приличаме по много неща, включително по отдаденост и страст към работата и смисъла от нея. И двамата бачкаме много, и двамата си повтаряме как трябва да си почиваме повече (имаме план), но и двамата сме с огромно разбиране към другия, когато уговорки се местят или провалят, или когато, заради напрежение, не можем да бъдем най-добрите версии на себе си в определен момент.
Този декември отидохме с приятели на къща, с Павел не пипнахме компютри два дни и си дадохме сметка, че това е първият ни истински неработен уикенд от август насам. Налага ни се да работим, поне по няколко часа на ден, на всяка почивка, от няколко години насам. Обаче красивото е, че сме заедно в това. Вдигам поглед от компютъра и Павел си работи срещу мен, и знам, че след три часа, по залез, ще пием бира на каменистия плаж в Брайтън. И всичко е наред. Всичко е любов.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото е твоето истинско вкъщи. Винаги ще има много по-хубави “домове”, по-красиви, по-стилни, по-подредени, по-не-можеше-ли-да-живеех-там; но нищо никога няма да може да се сравни с уюта на това да бъдеш себе си.