Защо се съгласи да участваш?

Имам нужда все повече в социалните мрежи да говорим за истинските емоции, чувства и преживявания, и така, както се грижим за външната ни опаковка, да полагаме усилия и за вътрешния ни свят. Затова се съгласих, защото Вашата платформа е глътка свеж въздух измежду всичко пластмасово.

Разкажи ми за твоя собствен опит с предизвикателствата пред психичното ти здраве.

Много е трудно да израстваш като малко по-различен от останалите. Опитваш се да компенсираш тази различност през всякакви методи, които нанасят травми и започваме да ги лекуваме на осъзнатата възраст, осъзнавайки, че е трябвало да започнем по-рано. Утеха намирах в храната и връзката ни с нея стана много токсична. Преяждах системно, след това се наказвах, налагах си рестрикции и постоянно си казвах какво “не трябва” и “не може”. Съответно, когато нещо ти е забранено, то е сто пъти по-сладко. Завъртях се в порочния кръг на булимията и повече от 7 години водих тази битка. Това, което ме спаси, е посещението ми при психолог, споделяне с близки и семейство както и открито да говоря за проблема ми, да не го третирам като нещо срамно и неправилно.

Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструктивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги в себе си? Как се справяш с тях?

Смятам, че все по-открито се говори на тази тема. Осъзнаваме, че темповете, с които се движи светът не са пригодени за мозъка ни, съответно все по-често чуваме диагнозата “прегаряне”, “депресия” и колкото повече нормализираме това, толкова повече хората не биха се притеснили да споделят, че имат проблем. Аз, за радост, съм срещала само разбиране, подкрепа и търпение от любимите ми хора, за което се чувствам благодарна. Но не при всеки е така. В тикток споделям съдържание, свързано с хранителни разстройства и ми пишат много деца, които се чувстват изгубени и неразбрани от семейството си. За съжаление липсват адекватни институции, които да се грижат за психичното здраве на подрастващите и съответно превенция. В училищата не се говори достатъчно и в доста семейства това остава тема табу.

Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?

На доста късна възраст, може би след 18. Допреди това се чувствах като голямо дете, дълго време отхвърлях женската енергия, която нося, заради килограмите. Те ми бяха отнели способността да се видя, да се харесам, да искам и другите да ме забележат. Още се боря с това да извиквам нежността и женствеността си.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си? 

Смятам, че ние жените сме много добри в това да можем добре да изиграем, че имаме самочувствие, а истината е, че всеки ден се гледаме в огледалото и намираме по нещо за “оправяне”. В 20-те си години искаме да сме по-слаби, в 30-те да сме по-успешни, в 40-те да сме по-млади, в 50-те нещо друго и така до последния ден. Опитвам се да подхранвам самочувствието си с малки неща – да си напомням какво съм постигнала в работата си, във взаимоотношенията с хората около мен, колко хора съм вдъхновила и усмихнала. Опитвам се да минава през вътрешния ми свят, а не през това как изглеждам и защо не съм достатъчно слаба, красива и прочее.

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?

Чудесен въпрос. Това да си избраник на Бог и да си този, който създава нов живот, само по себе си е голяма работа. Мисля си обаче, че понякога не си даваме сметка каква привилегия имаме да се събудим, да отидем на работа, да шофираме дотам, да излезем с приятелки, да отидем на кино, да можем да изберем социалния си кръг, образованието си, партньора ни. Наскоро видях статия за жените в Афганистан, които са лишени от почти всички основни човешки права. Забранено им е да посещават училищни заведения, не им е позволено да работят, забранено им е да говорят, да пеят, не могат да пътуват на дълги разстояния, достъпът до здравеопазване им е силно ограничен. Това е немислимо нарушение на човешките права и понякога ми е трудно да повярвам в какъв двуполюсен свят живеем. Опитвам се да не приемам за даденост това, че съм жена в страната ни.

Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работила усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелствата около теб?

Доста съм нетърпелива и понякога ми е трудно да вярвам в концепцията, че зад всяко хубаво нещо стои дълъг път. Улавям се как скролвам в социалните мрежи, виждам красиви, успешни хора и си казвам: “Защо аз не съм там?”. А ето и още едно, постоянно се сравнявам. Списъкът е дълъг, пригответе си пуканки… Много искам хората около мен да ме харесват, да съм сигурна, че съм казала правилното нещо, че съм направила всичко за комфорта на останалите, влагам много емоции, ако някой не одобрява мое решение или постъпка. Изморително е постоянно да се оглеждаш в чуждите очи, търсейки одобрение.

Какво те изкарва от кожата ти? А какво те връща обратно в нея и те кара да се чувстваш добре там? 

Изкарват ме от кожата ми грубите хора. Тези, които потъпкват успехите на другите, които изказват непоискано мнение, които са винаги недоволни и които сеят омраза. Доста често ме връщат в кожата ми моите колеги. Работя в най-усмихнатата медия – БГ Радио, сред интелигентни, трудещи се, вдъхновяващи хора. Щастлива съм, че отивам на работа с усмивка в здравословна среда.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?

Все още търся отговор на този въпрос. Надявам се след време, когато отново ме поканите, да мога уверено да ви го дам.

Защо се съгласи да участваш?

Честно казано – първоначално не бях сигурен дали съм “правилният човек”. После си дадох сметка, че точно това е причината да участвам. Никой не е напълно “правилен”, нито “оправен”  –  и може би е време да спрем да чакаме да станем такива, за да говорим за психично здраве. 

Какво означава за теб да си мъж?

Да си мъж е да не бягаш от разговори, които са ти неудобни. И да не се криеш зад “такъв съм си”, когато можеш да си по-добър. Да си мъж е да свършиш нещата, които си казал, че ще свършиш. 

Кога разбра, че общуваш различно?

Мисля, че доста късно осъзнах, че е “различно”, защото за мен това беше нормалното. Израснал съм с глухи родители и жестовият език беше първият ми език. Това беше начинът, по който се караме, смеем се, обясняваме си живота. Kато дете прекарвах много време, наблюдавайки лица, реакции, малки промени в изражението. Там беше “звукът” за мен. После, когато започнах да съм повече сред чуващи хора, ми направи впечатление нещо странно – че всички говорят, но не всички наистина се разбират.

Тогава си дадох сметка, че аз съм свикнал първо да “усетя” човека и чак после да чуя думите. И че понякога можеш да имаш перфектен речник… и пак да изпуснеш най-важното в един разговор.

Какво означава да се свързваш с човек?

За мен това започва в момента, в който спреш да мислиш как изглеждаш в разговора. Дали звучиш умно, дали си интересен, дали ще те харесат. Израснал съм в среда, в която думите не винаги са били водещи.
Когато общуваш с глухи хора, няма как да се скриеш зад “добре звучащи изречения” – ако не си там, ако не си искрен, това се вижда веднага. Mисля, че оттам идва това при мен – свързването не е да кажеш нещо впечатляващо, а да си достатъчно присъстващ, за да усетиш какво реално се случва отсреща. Понякога човек казва едно, а показва съвсем друго – ако слушаш само думите, изпускаш половината разговор. Така че за мен свързването е много по-малко “говорене” и много повече внимание. Това е доста по-трудно, отколкото звучи.

Как се разви самочувствието ти?

Честно казано, това още ми е в процес. Не мисля, че съм го “изградил“. Преди беше много крайно –  ако нещо се получи, съм супер; ако не се, значи не ставам. С времето започнах да виждам, че това е просто липса на търпение към себе си. Сега е по-скоро: правя неща, бъркам, уча се… и се опитвам да не правя генерални изводи за себе си от един лош ден или един неуспех. Което звучи елементарно, но реално е доста трудно за прилагане. И може би най-полезното нещо, което съм разбрал досега, е че самочувствието не идва от това да се чувстваш добре постоянно, а от това да си държиш на думата към себе си.

Имало ли е съмнение?

Да, и още има. Доста по-често, отколкото ми се иска. Преди го приемах като знак, че не съм достатъчно добър и че трябва да спра. Сега по-скоро го виждам като нещо нормално – ако правиш нещо, което ти е важно, съмнението върви с него. Разликата е, че вече не го превръщам в драма. Не му давам да взима решения вместо мен – просто го взимам с мен и продължавам.

Каква е връзката ти с емоциите?

Преди ги игнорирах, защото ми пречеха да действам. После отидох в другата крайност –  почнах да им вярвам на 100% и да реагирам на всичко, което почувствам. И двете не работят особено добре. Сега по-скоро се опитвам да ги ползвам като сигнал. Примерно, ако нещо ме ядоса, не значи автоматично, че другият е виновен. Понякога просто съм уморен или напрегнат. Не винаги се справям, но поне вече правя пауза преди да реагирам – и това само по себе си решава доста проблеми.

Важно ли е да ги разпознаваме?

Да, защото иначе правиш глупости с много увереност. А това е доста опасна комбинация. Ако не знаеш какво реално ти се случва – дали си ядосан, наранен, уморен или просто пренатоварен – много лесно го изкарваш върху грешните хора или взимаш лоши решения. Аз лично съм го правил достатъчно пъти. Разпознаването не решава всичко, но ти дава шанс да направиш пауза и да не реагираш автоматично. И понякога само това е разликата между нормален разговор и пълен хаос.

Какво е успех за теб?

Да не се налага да избирам между това да печеля и това да съм човек, който уважавам. Защото съм виждал как можеш да постигаш резултати… и в същото време да не ти харесва как си стигнал дотам.
Това не ми изглежда като истински успех. За мен успехът е да вървят нещата – бизнес, проекти, развитие – без да си изкривявам принципите по пътя.

Какво те вади извън кожата ти?

Хора, които не поемат отговорност, но пък имат мнение. От този тип – всичко им е ясно, но пък нищо не зависи от тях. Това много лесно ме пали, защото съм виждал колко работа стои зад реалните резултати и колко е лесно да коментираш отстрани. Работя върху това да не реагирам веднага.  Защото първата ми реакция обикновено е емоционална, а тя не е особено… интелигентна. 😀

Сега по-скоро се опитвам да направя пауза и да си задам въпроса: “Има ли смисъл изобщо да влизам в този разговор?” и честно, доста често отговорът е “не”.

Може ли да се промени?

Да, но не в смисъл да спре да те дразни. По-скоро се променя това как реагираш. Преди реагирах веднага –  казвах нещо, после съжалявах. Сега се опитвам да изчакам малко. Понякога нищо не казвам и просто го пускам. И май, май… в повечето случаи това работи по-добре. 😀

Как се връщаш към себе си?

Честно казано, не винаги знам какво значи “да се върна към себе си”. Понякога просто спирам за малко и си признавам какво реално ми се случва – без да се правя на по-силен, отколкото съм. Но най-често… се връщам чрез партньора си. Тя ме познава добре, вижда ме, когато не съм окей, дори когато аз се правя, че съм. Да има човек до мен, който ме приема такъв, какъвто съм в момента – доста ме приземява. Понякога “връщането към себе си” не е нещо, което правиш сам, а нещо, което се случва в присъствието на друг човек.

Защо да си в тялото си е най-доброто място?

Защото там нещата са по-прости. В главата ми е пълно с филми – кой какво мисли, как ще стане, дали се излагам… В тялото е по-ясно – или съм напрегнат, или съм окей. Няма толкова драма. Доста често като “сляза” от главата в тялото се оказва, че нещата не са чак толкова сложни.

Защото няма по-силен език от езика на тялото. 😀

Защо се съгласи да участваш?
Защото мисля, че повече разпознаваеми лица трябва да говорят свободно за психичното здраве.

Кога за първи път усети, че психичното ти състояние не е нещо отделно от живота ти, а влияе пряко на начина, по който мислиш, чувстваш и се движиш през света?
След 2020 г. започнах да обръщам повече внимание на психичното си здраве и да посещавам психолог и да се интересувам повече от темата. Ковид ни предложи предизвикателства от всякакъв тип – в работата, в семейния живот, приятелите. Тогава осъзнах, че вече не съм способна сама да се справям с трудностите, пък и не е нужно.

Как изглеждат за теб моментите на вътрешен дисбаланс? Има ли ранни знаци, по които разбираш, че нещо в теб се разклаща?
Много се говори за хроничната тревожност, но истината е, че с нея се свиква. Оставяме я да жужи на заден план като нещо “нормално” и я оправдаваме с активния си график и забързан начин на живот. В един момент забравих какво е да живееш без да си хванал за ръка тревожността си. Ранните признаци могат да бъдат от безсъние, до невъзможност да се концентрираш, да изгледаш един филм, без да се отнасяш в мисли за ангажиментите си утре. Вече умея да разпознавам началните ѝ фази и взимам мерки своевременно. 

Разкажи ми за моментите, в които емоциите са ставали твърде много. Какво ти е помагало да останеш с тях, без да потънеш?
Моите емоции постоянно са твърде много, откакто се помня. Откакто си давам сметка за това, се опитвам да ги канализирам, да не се блъскат една в друга през цялото време. Когато човек се занимава с литература е много лесно да проектира сценарии в главата си и да се лута между тях в истинския живот. Помага ми да си правя проверка на реалността, по един съвсем прагматичен начин. Календар с ангажиментите, списъци с приоритети- доста работа е и то ежедневна, но предпочитам да се самоорганизирам за по-дълги периоди, за да избегна хаоса. 

Имало ли е периоди, в които си се чувствала психически претоварена, изчерпана или на ръба? Как си се връщала обратно към себе си?
Човек изследва лимитите си цял живот. Важно е да се научим да рестартираме. Новата ми мантра е “Слънцето е най-добрият дезинфектант”. Научих се да поставям всичко на пауза и да сменям гледката. Понякога за ден-два, друг път ми трябва поне седмица. Срещите с природата и нейната тишина  ми помагат да “мютна” брътвежите в главата си и да успокоя ума.

Как говориш на себе си в трудни моменти? Умееш ли да бъдеш нежна към себе си, или вътрешният ти глас е по-често строг и критичен?
Много е критичен даже 🙂 Но и него се опитвам да дресирам. Имам много интересни разговори със себе си, обичам да бъда сама, когато ми е трудно, но истината е, че по-често ми помагат разговорите с хора, на които имам доверие – съпругът ми на първо място, психологът ми на второ и от време на време добрата компания на приятели.

Като човек, който работи с думи – помага ли ти писането да подреждаш вътрешния си свят? Има ли неща, които можеш да напишеш, преди още да можеш да ги кажеш на глас?
Писането за мен е най-добрата авто-терапия. Бях спряла да пиша за много дълъг период, може би повече от 7-8 години, но в момента се връщам към себе си. Не е лесно завръщане, защото сега съм различен автор – по-умерен и категоричен от преди. Преди пишех дневници. Оставях в тях всичко, което ми тежи. С години практикувах и “сутрешни страници” по книгата на Джулия Камерън “Пътят на твореца”- препоръчвам я. С говоренето ми е по-трудно – имам чувството, че се оплаквам, а това никак не ми харесва. С психоложката ми работим по този проблем и се опитвам да се науча да споделям с другите по-често. 

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото нямаш избор – това е тялото ти, научаваш се да го приемаш с недостатъците му. Тялото ти е твоят космически кораб. С него пътуваш и опознаваш света и живота. След 40г. Започнах да му обръщам повече внимание- да го хидратирам по-добре, да си правя годишен технически преглед и да му разрешавам да се възстановява преди следващото голямо усилие. Имам още много да му дам, защото му взех много, без да го мисля. Но, истината е, че сме длъжни да обичаме себе си, ако искаме да можем да даваме любов на другите. Едно напълно вярно клише, което често пренебрегваме. 

Стигмата върху темата за психичното здраве върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи. Срещаш ли се с такива в ежедневието си?
Често. Страдам от депресия. Не от тъга, не от лошо настроение, не от позьорство, а от най-банална медицинска депресия. Невежеството около тази диагноза е огромно. По-неприятно от него е само отричането ѝ. „Депресия ли, като взема едно дръво…“ Обикновено тази грубост се прави с добро намерение. Един вид: „Ти сподели нещо срамно, но аз не ти вярвам и така ти спасявам честта.“ Друг път откровението е повод да те нахокат, че се глезиш. Или пък недоумение: „Каква депресия, та ти си весел човек с чувство за хумор.“ Като че ли Робин Уилямс не беше, преди да се самоубие от депресия. Животът ми щеше да е доста по-лек, ако душата беше видима и беше очевидно, че моята е прекършена и затова често гипсирана.

Какъв е първият ти спомен от срещата с психичната болест у другите?
В началото на 90-те. Чух, че в дома за душевно болни мъже в Твърдица има канибал. Нямаше да съм никаква журналистка, ако не тръгна веднага натам. Домът тънеше в потресаваща мизерия. Канибалът се оказа човек, който беше отхапал и изял носа на един и пръста на друг мъж в дома. Заведоха ме да го видя. Той беше в голяма клетка, кракът му беше завързан с верига към една от пръчките на клетката, седеше на дървена пейка и плетеше някакви свои мисли с ръце. Не изглеждаше опасен. В клетката имаше и друг мъж. Той се запъти към мен, делеше ни решетката, показа ми с жест, че иска цигара. Извадих цигара от кутия и посегнах да му я подам между пръчките. Стоящият до мен директор на дома хвана ръката ми: „Какво правите? Ами ако ви хване ръката!“ И допълни: „Макар че той не е канибал и е възпитан, учил е в английска гимназия все пак.“
В този миг го познах – моя съученик Димитър Попов от пловдивската английска гимназия. Директорът му подаде цигарата. Раменете ми неудържимо трепереха, сърцето ми се качи в гърлото. Митко беше високо, едро момче и от това беше още по-комично, че говореше с много тънко гласче. Не беше общителен, клатеше се непохватно, но пък беше много добър по математика. Заради гласа му другите момчета го наричаха „робот“. „Робот, отразѝ решението на задачата!“ Правеха си шеги с него непрекъснато. Живеехме в пансион. Прословутият пансион, в който е сниман филмът „Вчера“. Там нямаше много интересни неща, така че Митко служеше за забавление. Никой не го правеше с лошо чувство. Никой не си даваше сметка как се отразява това на Митко. А имахме възпитатели – строги хора, които следяха да няма светеща лампа след 22 ч., но някак пропускаха какво става в душите ни. Чак предпоследната година извикаха майка му, тя дойде от Сливен, видимо тя също не беше съвсем добре. Тогава тя го взе и ето го сега тук в клетката на канибала за някакво нарушение на дисциплината в дома. Шепнех: „Прости ни, прости ни“. Макар че не бяхме ние нито единствените, нито най-виновните, че се срещнахме с психично заболяване, а не го разпознахме.

Разкажи ми за твоя собствен опит с предизвикателствата пред психичното ти здраве.
Най-голямото предизвикателство е било невежеството. „Как така депресия, ти си успешна журналистка, получаваш награди, мъжът ти те носи на ръце, децата ти са прекрасни – я се стегни!“ Казвал ми го е дори лекар психиатър. Другото е антидепресантите. Пак психиатри: „А опитвали ли сте… – тук следва име на лекарство. Ами хайде да го опитате…“ Половината книги твърдят, че депресията не се лекува с лекарства, другата половина – обратното. Тази диагноза – депресия, за която се твърди, че е обявена от СЗО за причина номер 1 за нетрудоспособност в света, е необяснимо неизследвана – всичко около нея е несигурно.

Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работил усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелствата около теб?
Ооо, това с промяната ми е носило повече страдание, отколкото облекчение. Като се започне с това, че трябва да се променя, за да ме харесат хората. Дълго време съм се чувствала като вода, която заема формата на съда, с който общува. После огромният натиск да се държа като екстроверт, когато всъщност съм интроверт. Всичките ми нещастни опити да се стегна, да марширувам в редиците на щастливите хора. Накрая изхвърлих със замах всякакви усилия и прегърнах депресията си. Тя ме беше направила такава, каквато съм – болезнено честна, състрадателна, емпатична, усешаща хората и проблемите. Тя беше полирала сетивата ми. Тогава написах книгата „Депресията ме обича“. И е така – моята депресия ме обича, защото не иска да се откаже да ме научи да обичам себе си.

Какво ти помага в трудните моменти да оставаш свързана със себе си и здравия разум и как откри, че работи за теб?
Чакам да отмине трудният момент. Не се противопоставям. Не се опълчвам срещу черната буря, защото съм наясно, че ще ме отвее. Както казва един от любимите ми психолози Скот Ейлърс, когото следя в интернет, понякога просто трябва да се оцелее.

Опитваш ли се и успяваш ли да намериш правилните думи, с които да опишеш емоциите си?
С думите никога не съм имала проблем, но с куража да ги изрека – да. И те се натрупват в мен, разболяват този или онзи орган, но понякога това не им е достатъчно и тогава изригват като вулкан, който изпепелява всичко, най-вече мен. Спусъкът за такава реакция обикновено е някаква нечестност, а напоследък все по-често социална несправедливост, която не мога да преглътна. Тогава избухвам и не си давам сметка какви ще са последствията – а те са лоши винаги за мен.

Би ли търсила специалист при трудност да се справиш с емоциите?
Търсила съм няколко психиатри, пробвала съм и с психотерапевт. Без ефект. Чета много по темата – всичко, което мога да открия на български и английски, от баналните самопомощни книжки през Юнг и негови последователи до научни статии и изследвания. От това съм видяла ефект – започнах да разпознавам ангелите и демоните си. На всеки му помагат различни неща. Няма универсална рецепта.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място на което можеш да бъдеш?
Не съм сигурна, че тялото е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш. Преди доста години сънувах необикновен сън – видях как излитам над тялото си и попадам на място, където не може да ми се случи нищо лошо, защото аз съм всичко и всичкото е аз. Ако наистина има такова място, то е по-добро от тялото. Тялото е изпълнено със страхове. Но пък е единственото място, където можем да бъдем.

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността?
Аз съм завършила журналистика, а на 20 години, още в края на първи курс, станах репортер със социален ресор. Една седмица бях в ромско гето, друга в туберкулозна болница, после в град на слепите, в мъжки затвор… Най-яркият ми спомен е именно от затвора, когато влязох в една стаичка да разговарям с убиец. Заварих човек изненадващо смирен, в някакъв вид покой – имаше дълъг белег под брадата, като люлка – от опит за самоубийство. Разказваше ми, че рисуването го спасява. Това помня, а също и колко примесено бе чувството ми – имаше очевидна ненормалност, но и оздравителен стремеж, някакво помирение със сложната природа на вече извършеното.

Имаш ли челен опит c предизвикателcтвата пред психичното здраве?
Първият път, когато взех решение да ходя на психотерапия, бях на 25. Жената беше  психиатър, но отделно от това бе и терапевт – така че всяка седмица цъфвах на прочутия Четвърти километър и отблизо виждах атмосферата. Вторият път бях на 36 и около година ходих на психоаналитична терапия. Ходила съм и отделно на терапевт заради мой близък, който отказваше сам да иде – за да се информирам по-добре какво е депресия, самоубийствен уклон. По тези теми нямах задълбочени познания и не знаех как да се държа и да ги мисля. Тогава много ми помогна, че открих  писателя Андрю Соломон и неговата чудесна книга „The noonday demon. Anatomy of depression.”

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плашeше като дете и какво те плаши сега? Как се отнасяш към страха?
Шегувам се понякога със себе си, че съм ветеран от войната на детството. Познавам звука от трошене на кокали, дивашки разярените гласове, кой вид стъпки по стълбите какво вещаят. Познавам насилието – както физическото, така и вербалното.
Тогава ме плашеше най-много, че това никога няма да свърши. Е, свърши – в смисъл че пораснах. Сега ме плаши, че постоянната тревога е отдавна кодирана в мен – дори когато нямам повод за нея, я търся и конструирам сама. Общо взето, моята лична представа за щастие е  усещането за спокойствие.

Каква е връзката ти с детето Петя Кокудева? Срещаш ли я често, как се отнасяш към нея и как се разбира тя с порасналата Петя, която пише за деца и има свое собствено?
Първо да кажа, че да си пораснал е велико. Не чувствам носталгии по детството. Детето Петя е сложен образ – понякога ме дърпа назад, защото ме запраща в автоматизми – примерно, има ли наоколо доминантен, командващ човек, аз веднага заемам подчинена роля – без някой да ме кара да го правя! Затова всички авторитарни, твърде самоуверени хора ги избягвам с триста. Не че на тях им има нещо, разбира се – просто моят баланс на общуване в такава конфигурация е силно деформиран.
От друга страна, малката Петя имаше една магия, дето още я владея: мога да улавям мимолетното могъщество на даден момент и да го доизграждам – примерно, ако някой ми  каже две интересни изречения в трамвая, от това мога да доразгърна такава емоционална вихрушка, че да ми държи летящо настроение цял следобед. Помага и в писането – то е умение да извлечеш реалното вълнение от момента и да заредиш с него думите. Така че, детето Петя действа и в двете посоки – и подривно, и въздигащо.

А да си пораснала и успешна жена какво означава за теб?
Успехът за мен е усещането за ежедневен смисъл и, ако е възможно, някакъв вид принос. Никакви похвали, награди, повишения и постижения нямат силата на това да усещаш, че вършиш нещо смислено, подкрепящо някого, полезно. Но пък това са убегливи,  едва уловими триумфи, които не можеш да си окачиш в рамка на стената – затова през повечето време се чувствам здравословно неуспешна. Апропо, според мен човешката психика не е „направена“ за успех – той бързо съсипва. През успеха се сдобиваш с (усещането за) ужасно много за губене, а така – с непосилно напрежение.

Сблъсквала ли си се с разочарованието от нереализирани очаквания –  твоите собствени или нечии чужди спрямо теб.  Изграждаш ли нови след това?
О, пълно е с несбъдване и отчаяния. Обаче те се оказаха донякъде полезни за мен. Много пъти например съм решавала да се откажа от детските книги. И така, отказвам се аз вътрешно, но един ден се налага да напиша некролога на роднина. И аз го написвам и осъзнавам, че съм го написала като история за деца! Тогава човек си казва: ето, въпреки всички препятствия, ти по един или друг начин се връщаш към това. То само си пробива път. Щом даже и разочарованията не успяват да ме отделят от тази житейска пътека, значи сигурно е моята, да му се не види.

Какво ти помага в трудните моменти да оставаш свързана със себе си и здравия разум и как откри, че работи за теб?
Помага ми Георги, с когото сме заедно от 17 години. Той успява по много автентичен начин да ме измами, че имам сила, когато нямам, ха-ха. Другата му магическа сила е, че възприема бедите по инженерен начин: иска да ги разглоби, да види от какво се състоят и да си ги сглоби. Това им отнема злокобността и ги превръща в сложна игра. Веднъж в пустинята Атакама спукахме гума насред плаващи пясъци. И в оня момент на напрежение, той предложи да се снимаме до спуканата гума, за да документираме за застрахователите. После не пратихме снимката – оказа се, че всички сме толкова ухилени, че не вървеше да пратим такъв ведър документ на злочестина.
Другият ми „фитнес по преодоляване“ е слушането. Обичам да задавам внимателни въпроси и да бъда слушател на чужди истории – те винаги са удивителни, абсурдни, отвъд привидното, страшни и смели едновременно. Самата изненада как необичайно се разгръщат човешките жития е утешаваща – защото виждаш, че винаги нещо неподозирано се случва и нещата се нареждат по нов начин, незадължително добър, но поне не е старото гадно.
Третото „помагало“ е един мой проблем, който всъщност ме спасява. Аз съм доста наивна. Имам доверие в хората, в непознатите, в хода на нещата. И по-често събитията оправдават това – не съм видяла лошо, пътешествайки по света; нито пък у дома – от лекари, от съседи, от колеги… Чисто статистически много по-често се държат с мен добре, отколкото зле. Нямам представа дали е обективност, или аз така го виждам – но е факт, че ме спасява.

Защо да бъдеш в тялото cи е най-доброто мяcто, на което можеш да бъдеш?
Ще отговоря с едно любимо стихотворение на мароканския поет Абделатиф Лааби:

Да обитаваш тялото си
не е лесно.
То е къща, обсебена от духове.
Минно поле.
Добре би било човек да може да го наема
само за почивните дни.

(А пък датчаните имат симпатичен лаф: „Всеки иска да живее дълго, но никой не иска да остарява.“)

Защо е важно да говорим за пcихичното здраве и грижата за него?
Ако не говорим за него, то говори вместо нас – през начина, по който шофираме, крещим на децата си, ревем в тоалетната на офиса или не можем да влезем да се изкъпем. По-добре ние да говорим за психичното здраве, отколкото липсата му да иззема думата по радикални и неуправляеми начини. Освен това нищо не ни свързва с останалите по-истински от нашата уязвимост.

Какво означава за теб да си мъж?
За мен да съм мъж означава да подхождам отговорно. Това важи и навътре, и навън. Да се грижа за себе си, за своето здраве – физическо и психическо, за своето развитие – в личен и професионален план, както и за своите връзки – с най-близките, с хората в моя екип, с моите роднини и приятели. Основната ми негласна цел е да създавам сигурност в хората около мен – било то семейството ми, било то хората в екипа, за да бъдат спокойни.

Разпознаваш ли чувствата си и говориш ли за тях?
Да, разпознавам чувствата си и говоря за тях открито. Вярвам, че това не проява на “слабост”, а напротив – път към откриването на причините, които провокират конкретните чувства. Регулярните ми посещения при психотерапевт и семейните консултации изключително много ми помагат да опознавам себе си.

Много от нещата, които преди са провокирали реакция в мен, са опознати и сега лесно се справям с тях. Като пример мога да дам търсенето на одобрение, над което работих дълго време с моя терапевт.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти? Изпитвал негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Не си спомням някога да съм изпитвал съмнение дали ще се справя с нещо, без значение дали в професионален или личен контекст. Вътре в себе си усещам увереност, че ще се справя. Или, ако не се справя, ще си кажа – това просто не е моето нещо. Всичко това без да слагам негативен етикет на себе си. Нямам идея как съм развил това – дали е било следвайки нечий личен пример или поради механизъм за справяне с много строг подход на родителство. Вярвам в силата на тази вътрешна увереност, идваща от самочувствието, което не е в крайностите на егоцентризъм.

Забавен факт е, че понякога, когато забравя нещо или съм непохватен, използвам вътрешен диалог със силно негативни послания, например: “Георги, много си зле!” или “Не ти е най-сръчният ден!” От няколко месеца се боря с този механизъм като основната причина беше въпрос от моята жена, Неда, който гласеше: “Как би се почувствал, ако Катерина говори така на себе си?”

Разкажи ми за страховете ти. Случвало ли ти се е да не можеш да се справиш с тях и си имал нужда от помощ?
Имал съм два типа страх: физически и емоционален. Страх от нараняване, страх от болка. В емоционалния страх най-вече стои притеснението ми от това неволно да нараня, обидя или разочаровам някого.

Спортът, в частност бразилското джу джицу, ми показа, че физическата болка е част от процеса, от трудността, от развитието. Той ме научи, както да понасям, така и да не се притеснявам да бъда по-груб и агресивен с хора, с които сме се събрали по собствено желание в безопасно пространство да вървим по този път. Това не само ме научи да отстоявам много по-уверено това, което е важно за мен, включително – физическото ми здраве, а и да се предавам навреме, за да не се стигне до контузия или сериозно нараняване без значение кой е моят опонент.

За моите емоционални страхове най-много ми е помогнал моят терапевт, защото работата с тях изисква изграждане на доста дълбок контекст. А този контекст се натрупва със срещите, със споделянията, с работата. Виждам работата ми с него един отличен начин да ми бъде помогнато да откривам и побеждавам страховете си не само сега, а и занапред.

Вярвам, че страхът може да е нещо нерационално, което иска да ни помогне да оцелеем, но също така е и индикатор за невидимата граница, която прекрачвайки малко по-малко или смело отведнъж, създаваме за себе си възможност за научаване на нови неща, за развитие.

Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично?
Моята най-висша ценност е свободата. Свободата да взимам решенията, в които вярвам, свободата да съм отговорен за последствията от тези решения, свободата да пътувам, общувам и създавам. Това, обаче не значи, че хората трябва да съществуваме поотделно. Значи, че можем да изберем на базата на това – как се чувстваме по-добре. Може да обичам свободата си, но същевременно не искам да бъда самотен без значение, че имам стотици приятели, интимният партньор е нещо, в което никога не съм се съмнявал, че ще присъства в живота ми. За това не спирах да търся.

Когато открих Неда, разбрах, че съм пропускал една от най-важните стъпки в процеса на изграждането на дългосрочни взаимоотношения – приемането. Приемането като част от връзката позволява хората да не спират да живеят като индивиди, а същевременно – да живеят заедно.

След приемането идва общуването. Когато приемаш човека до теб с нещата, които са важни за него, както и обратното, това позволява да се живее живот без компромиси. Живот, в който се интересуваш защо нещо е важно за другия, а не живот, в който ти или партньорът привидно преглъщате неща, които не ви харесват и не разбирате, само за да се върнат след седмици, месеци или години, когато чашата на компромисите прелее.

Фундаментален инструмент за качествено общуване е книгата 7-те навика на високоефективните хора, в която всичките 7 навика могат директно да се приложат във всяка интимна връзка с мои думи:

Бъди проактивен – Поискай си – не очаквай човекът отсреща да може да чете мисли; Не прави предположения – попитай, ако не разбираш;

В началото имай предвид края – “Виж” бъдещето си с този партньор. Има ли го изобщо? Хубаво ли е?

Сложи важните неща на първо място – Кои са важните неща за твоята връзка? Правиш ли ги? Партньорът ти знае ли за тях? Например: Моят партньор знае, че почти всеки мой ден започва с тренировка, защото това е изключително важно за мен.

Мисли “Печеля-Печелиш” – Да гледаме да прецакаме партньора си няма да ни отведе далеч, нали?

Разбери преди да бъдеш разбран – Ако има тази нагласа може да промениш всяка връзка, не само интимната. Като човек, който се интересува от другите и задава въпроси, аз никога не съм стигнал до конфликт или конфронтация. Това е, защото каня моите гости, за да разбера и науча.

Създавай синергия – Двама души могат да намерят решение за всеки проблем, за всяко предизвикателство. Използвай ресурса на връзката, а не се опитвай сам да решаваш всички проблеми.

Наточи секирата – Не спирай да се развиваш – като човек, като парнтьор, като родител. Представям си колко интересен и ценен съм бил от Неда, когато мечтаех да създам нещо, което променя живота на хората. Как ли би променила отношението си към мен, ако просто спра да правя нещата, които обичам и в които вярвам? Животът не спира да тече и да се развива. Нека не губим близките си, защото сме решили просто да пуснем котва и да чакаме.

Какво е отношението ти към бащинството? Какво означава за теб то? Има ли за теб часовник?
Бащинството е най-предизвикателната роля, която съм имал в живота си. То не започва с раждането на детето, а с момента на пожелаване. Определям го като момент на готовност и изисква увереност и спокойствие. Изисква и другият партньор да е в същия етап. Изисква се синергия. Моят “часовник” отчете 35, когато се почувствах готов, вярвам, че е различно при всички.

Присъствието на раждането на Катерина ми донесе две неща: безценен момент на свързване с моя партньор за усилията, през които тя премина в целия процес – 9 месеца бременност и 24 часа раждане; както и най-щастливия миг в живота ми – да прегърна двете най-любими същества едновременно за първи път. А да си баща е точно това – да прегърнеш всички едновременно и да не спираш да го правиш занапред.

Какво те кара да се чувстваш добре в кожата си?
Това, което ме кара да се чувствам добре в кожата си, е любовта и благодарността, която изпитвам към себе си – за усилията, които съм положил и които продължавам да полагам да съм здрав и да имам в живота си Неда и Катерина, както и моята среда от любими хора. Когато се почувствам нещастен, обикновено осъзнавам, че отдавна не съм си благодарил – за конкретни неща.

Поглеждайки регулярно назад, към себе си – преди 8, 10, 15 години, изпитвам признателност за отдадеността на този толкова криволичещ път, който някак е водил към точното място.

Важно – ако съм се наспал, вероятността да се чувствам добре в кожата си е толкова по-голяма.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото тялото е нашият дом. Никъде другаде не си истински вкъщи.

Благодаря!

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността?
Асоциирам понятието лудост най-често с поведение отколкото със състояние. Хората могат да бъдат много ирационални в поведението си и “лудост” често се асоциира с това. Първият ми спомен от среща с ненормалността беше с дете от нашия квартал, по времето когато аз бях дете. През 90-те имаше ужасни прилагателни за такива деца, те често не излизаха навън и сякаш не съществуваха в обществото. Сега си давам сметка, че освен че са били тотално изолирани без възможност за интеграция, те също бяха стигматизирани поради липса на разговор в семейството за това, че има различни хора и деца. Сега не мога да си представя възпитанието на детето ми без такъв разговор и мога само да се радвам, че времената са се променили. Но вярвам, че има още много път, който да бъде извървян.

Имаш ли челен опит c предизвикателcтвата пред психичното здраве?
Имам. Аз самата съм се борила с депресия, в следствие на бърнаут и с ръка на сърцето казвам, че докато не минах през това нямах никаква представа какво е и колко е тежко за хората, които се борят с такива предизвикателства.

Разкажи ми за страховете ти. Имало ли е моменти, в които не си можела да се справиш с тях и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Разбира се. Състоянието на тревожност, паник атаките, натрапчивите мисли не са ми чужди. Те могат да бъдат от всякакво естество и да идват в най-неподходящите моменти. Никога не се научих да ги спирам, а и не мисля, че е възможно. Това, което научих обаче е, че те идват и си заминават и единственото, което мога да направя е да ги наблюдавам, да не им се поддавам и да ги изпратя по пътя си, да си ходят от където са дошли.

Намираш ли връзка между емоциите и тялото си? Как се манифестира тази връзка?
Тялото е къщата на емоциите. Когато тя е мръсна, студена, тъмна и неподържана, точно както в реалния живот емоциите не могат да виреят здравословно. С годините открих нещо, което поне за мен работи. Спортът и движението са най-големия враг на депресията. Както Белобрадова ми каза един ден “Когато спортуваш, тялото не позволява на умът ти да се депресира, колкото и да му се иска”

Поддържането на положителна представа за себе си може да бъде трудно, особено в свят, в който социалните медии са всеприсъстващи и ни поставят пред нереалистични стандарти и под постоянно наблюдение, самонаблюдение и сравнение. Имала ли си проблеми със самочувствието и как запазваш здравословна представа за себе?
Според мен няма човек, който да не е имал проблем със самочувствието и аз не съм изключение. Дълги години се борех с преддиабетно състояние и много килограми. Тогава ми беше наистина тежко, защото каквото и да правех нямаше промяна. Научих се да се обичам. Връзката със себе си е най-важната връзка, върху която трябва да се работи. А ако не обичаш и не харесваш другия човек във връзката тя е напълно невъзможна. Особено когато е със теб самия.

Хуморът е чудесен механизъм за справяне със стреса и безпокойството, но както всяко лекарство, прекомерната му употреба може да се превърне в отрова и хуморът да се изроди в цинизъм и неглижиране на базисни емоционални потребноти. Имаш ли опит c тази тънка граница и успяваш ли да балансираш използването на хумор като механизъм за cправяне, без това да cе оказва за cметка на психичното ти здраве?
Работата ми е да разсмивам хората и смятам, че хуморът е едно от най-големите оръжия за справяне с реалността. Това, което получаваме от един час смях не може да се сравни с много други практики и природни лечения. Аз съм привърженик на автоиронията и смятам, че да се съберем да се посмеем на гърба на други хора е доста ниска топка. А когато се смееш на себе си, ти се смееш със себе си. И това пак ни води до темата за връзката със самия теб.

Какво означава за теб дa cи жена и кога една жена е реализирана/ уcпешна?
Да съм жена преди всичко е голяма отговорност към сина ми и към жените, които ще дойдат след мен. Успешната жена е тази, която се чувства реализирана. Без значение дали е в домакинството, на работа или в хобито си. Жените имат нужда да се чувстват реализирани, успешни и пълноценни.

Защо е важно да говорим за пcихичното здраве и грижата за него?
Психичното здраве е невидимо за окото. И точно за това то се неглижира до последно. Когато се изгориш имаш рана и ясна физическа болка, която ти показва, че имаш нужда от лекар или от медикамент. Когато не си добре психически най-често въобще не знаеш, защото няма видим белег, всичко се случва във вътрешния свят. А нуждата от професионална помощ в България все още се счита за нещо срамно. Точно за това колкото по-информирани и образовани са хората на тази тема, толкова по-възможно е те да направят нужната крачка и да потърсят помощ при нужда. Вярвам, че за психичното здраве трябва да се говори както с големите, така и с малките хора.

Защо да бъдеш в тялото cи е най-доброто мяcто, на което можеш да бъдеш?
Може би защото това е единственото тяло, което имаш и е добре да се задържиш максимално дълго в него. Аз бих променила фразата с “Да бъдеш в ценътра си е най-доброто място, на което можеш да бъдеш”…дори и малкко да си си излязъл от тялото.

С какво асоциираш понятието лудост? Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Всеки си има своя детски спомен за различната жена в квартала. Тя е сякаш без възраст. Хем плаши, хем изглежда уязвима. И аз имах такава първа среща. Тя си говореше сама. Хората се обръщаха след нея. Рязко сменяше настроенията. След време разбрах, че като много млада е била изнасилена. И така се е превърнала в странната жена в квартала, която с никого не говори и с нея никой не говори. Никога не разбрах как се казва.

След време през живота ми преминаха хора с по-леки или тежки диагнози – просто познати, колеги и даже приятели. Отблизо разбрах какво е да страда душата. Първият сблъсък с диагнозите им беше шокиращ. После започнах да усещам кога приближава кризата. Някои осъзнаваха, че са болни и го бяха приели. И се лекуваха. Други отричаха да имат проблеми и просто потъваха. Била съм в психиатрии. В такива, които могат да ти помогнат да си получиш следващия светъл период, но и в такива, в каквито никой на заслужава да бъде „лекуван“.

Пред последните години се срещнах с лудостта и заради работата си. Съдебен репортер съм и съм отразявала престъпления, извършени от хора, за които експертизи са установявали, че са болни. Някои от тях отиваха в специлизирани болници, други, за които експертите прецевяваха, че могат да носят наказателна отговорност, отиваха в затвора. Това са тези шокиращи случаи, след които студиата са пълни с експерти, които обясняват защо се е стигнало дотук или с роднини или съседи, които са знаели, че нещо се случва с близкия или със съседа им, но не са смятали, че е тяхна работа.

Срещата с лудостта е трудна. Тя е и изпитание за човечността ни, което често не издържаме. Често, ние нормалните, сме жестоки с тях, лудите, без да си даваме сметка, че го правим с болни хора и че не сме застраховани нито ние, нито близките ни.

Хубавото е, че лудостта може да е смелост до безразсъдство или даже лудост от любов. А може и това, което слагаме под общия знаменател „лудост“ да е просто свръхчувствителност или момента обърканост, заради нещо преживяно.

Какво означава за теб да си „психично здрав“?
Бележка за работа или шофьорска книжка.

Сега сериозно – не съм специалист, но предполагам, че има някакви медицински показатели, които определят някого като „психично здрав“ или не. Само, че има ли наистина човек, който профилактично да се изследва, за да е сигурен във всеки момент в психичното си здраве. Живеем в болно време. Един миг, една случка могат да те прехвърлят от другата страна. Мисля се, че все повече сме наясно с това и не е случайно се шегуваме често, че всички сме луди, но просто не сме се диагностицирали.

Животът ни поднася понякога – макар и само от телевизора… и слава богу, историите на убийства от любов, от ревност, за наказание. Извършители са били в много случаи с вид на безобидни съседи, но може ли нормален човек да отнема живот…

И за да не е съвсем мрачно, нека все пак цитирам Ботев – “Свестните у нас считат за луди.“

Езикът и познаването му помагали ли са ти да се справиш с травматични ситуации?
Моята работа е езикът. Но не съм сигурна, че познаването му ми помага да се справя с травматични ситуации. Те могат да ме мобилизират, но и да ме разтресат до „неадектавност“. Това, което ми помага, е да си поплача или помълча. Пословична съм, че мога да плача на филм, книга или история в новините, без значение дали става дума за тъжно или за вдъхновяващо събитие.

Каква е връзката ти с емоциите? Опитваш ли се и успяваш ли да намериш правилните думи, с които да опишеш емоциите си?
Мисля, че да. Мога да ги опиша, но понякога няма и нужда, защото те са се изписали на лицето ми.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Да се чувстваш неуверен в себе си, да се питаш „добре ли стана“, „провалих ли се“ е нещо съвсем естествено за едно несъвършено същество, каквото е човекът. Десетки пъти съм се съмнявала в себе си, била съм на косъм да се откажа, ядосвала съм си се. Работата ми е свързана с точния час.

Имам стотици случаи, в които съм мислила, че няма да успея навреме. По-често съм успявала, но също често – в последния момент. Ужасно е усещането, особено, когато причината съм сама аз, защото не съм се огранизирала добре, защото не съм се мобилизирала достатъчно или пък просто съм подценила ситуацията.

Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятал, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб? Какво ти даде сили да се изправиш?
Внезапни раздели с хора, важни за мен, са ме карали да спра и да се замисля не я ли карам прекалено бързо. Да се питам дали се грижа за себе си – физически, психически. Работохолик с четири деца е тежка диагноза. Работата и децата обикновено не оставят много време за социален живот. Тази свърхинтенизивност обаче има и добра страна – нямаш време да се отпускаш. Да, падала съм. Но за малко, защото „сега не мога да си го позволя“. Иначе имам много страхове. Основните са – справям ли, да не се случи нещо на децата ми и на хората, на които държа.

Какво правиш, за да се почувстваш добре в кожата си?
Нищо специално. Приемам се, такава, каквато съм. А когато се почувствам дискомфортно, просто си подарявам нещо.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Защото това е само твоето място. Е, с изключение на онези девет месеца, в които сте две или двама.

Снимка: Веселин Боришев

Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено-добавена стойност?
Жена съм, но не се идентифицирам на първо място с пола си, макар че и не пренебрегвам този факт. Човек има много роли в живота, аз от една година съм изтощена майка на ученик в пубертета, който няма възможност да ходи на училище заради пандемията и аз трябва да преподавам в къщи. Мисля, че ще запазя снимката, която ви пратих за интервюто, за да си припомням след години колко е бил труден този период – изписано е на лицето ми, че отново решавам задачи и уча физика, хаха.

Журналистка съм и това е другата ми идентификация, там полът ми има значение, само ако има значение за околните, за мен не играе роля. Тоест, случва се някой да реши, че не мога да свърша добре работата си, защото съм жена. Понякога за някои хора в работата ми това е по-важно от други качества. В нашите географски ширини да си жена понякога означава и че в работата задължително някой се опитва да флиртува или смята, че трябва да е по-галантен, отколкото би бил с мъж в тази ситуация. Не съм войнствено настроена срещу това, но ми се вижда твърде изтощително и губещо време, ако се прави само от куртоазия и „защото така е прието“. Особено предното поколение, това на хората на възрастта на родителите ми, то е арестувано в подобни клишета. Жените винаги на ток и гримирани, а мъжете винаги демонстриращи интерес. Даже съчувствам повече на мъжете в този тип отношения, сигурно е много досадно винаги да трябва да се преструваш, че изпитваш интерес извън професионалния.

От друга страна, защото съм жена, съм и майка, а това много помага в развитието – човек се научава да не живее в комфортната си зона, вижда, че може повече, отколкото си е мислил или (това е по-честият случай), не може чак толкова, колкото си е мислил. Родителският опит определено те смирява и променя, защото непрекъснато трябва да учиш нови неща и да опознаваш и себе си.

Върху какви концепции си изграждала и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националост, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции?
Аз съм от хората, които идентифицират себе си и другите хора чрез ценностите, които изповядваме. Пол, възраст и националност са границите, в които обикновено ме поставят другите. Живея от 15 години в чужбина, повече съм българка, но вече не само. Така че националността в случаи като моя се размива, не съм се хванала за нея като удавник за сламка, защото се чувствам добре и в обществото, в което живея в момента, в езика, който ползвам в него, в културата и особеностите му. Чувствам се много по-близка с някоя финландка, например, която също се опитва да оцелее с дете в пубертета в пандемията и живее в Берлин, отколкото, да речем, с Динко, който си бръсне главата и лови бежанци край Ямбол. Единственото общо между мен и Динко е, че можем (отчасти) да разбираме какво казва другият.

Има обаче и други жалони, не само географски, а времеви. Преди години четох много интересно интервю с певицата Кейти Мелуа. Тя е грузинка, израснала в Лондон. В него разказваше колко трудно й е било в началото след пристигането й във Великобритания, защото не намирала никакви допирни точки с връстниците си. Тя идва от страна с режим на тока и купони за хляб, този опит го има военното поколение във Великобритания, но не и нейните връстници. И Мелуа имала повече общи теми с бабите в квартала, отколкото със съучениците си. Това донякъде беше така и с мен – знам какво е да имаш режим на тока, режим на водата, кореком, визи за излизане, визи за влизане, полиция и власти, от които трябва да се пазиш, помня съвсем ясно инфлацията и обецзеняването на лева, фалита на семейството ми и всички около нас, даже пазаруването с купони и Лукановата зима. Подобен житейски опит има германската баба на сина ми, но не и моите връстници в Германия. Така че човек е най-вече себе си, а не нацията, възрастта или географското място.

Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работилa усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелтвата около теб?
Имам приятел психиатър и той ми е казал на тези въпроси винаги да отговарям със: „Случва се да закъснявам, но работя върху това“. Най-безопасният отговор е, на всеки му се случва да закъснява, но показва и че рефлектираш евентуални свои слабости – това ми обясни. Та аз закъснявам, така е. В Германия това си е проблем, немските ми приятелки ме наричат понякога „балканската дива“, защото се дразнят, че понякога отивам на срещата с три минути закъснение. Друго не толкова положително качество, което ми пречи цял живот, е, че съм доста плашлива. Гледам да не ми личи, но каквото и ново да предприема, сърчицето ми става колкото на врабче. Била съм военен кореспондент, бях във войната в Ирак, след войната по време на мародерствата също бях там, също и в Косово и Македония, карала съм джип 1000 км през пустинята от Аман до Багдад в най-размирните времена, преместих се да живея в друга държава, смених градове, налагало ми се е да започвам от нулата… Все много смели неща, но какъв страх съм им брала…. Ще ми се да съм по-смела.

Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятала, че не си достатъчна?
В професията и личния си живот съм милостива към себе си. Но аз съм несъвършен родител и майка, която непрекъснато греши. Много неща трябва да ги правя по-добре, но не успявам. Мисля, че това, което обществото изисква от майките и публичният линч, на който са изложени от забременяването до края на живота им, е най-голямото бреме, най-голямата несправедливост и най-трудното за преодоляване в живота на един човек. Никога не си достатъчна, никога не си направила нещата абсолютно правилно и винаги има някой, който да ти обясни, че ето, видиш ли, той пък се справял блестящо. За разлика от подобни ситуации в професията или личните връзки обаче в ролята ти като родител тези удари, критики и самокритики са изпълнени с паниката, че вероятно вредиш на най-любомото си същество на земята, че не се справяш добре, че не можеш да му дадеш онова, което трябва… Това е житейската ми роля, в която всеки ден започвам от нулата.

Какво ти помага в трудните моменти да оставаш свързана със себе си и здравия разум и как откри, че работи за теб?
Обичам да шофирам, отпуска ме, почивам си, а и е чудесен начин човек да остане най-сетне за малко сам. Разходки в природата също ме зареждат.

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Първият ми личен сблъсък бе чрез трагедията в семействата на двама от най-близките ми приятели. И в двете семейства имаше дете, млад човек по-точно, с шизофрения, и двете деца си отидоха от този свят, а семействата им бяха напълно опустошени от преживяното. Придружих веднъж един от приятелите ми до психиатрията в Карлуково. Не мога да опиша условията, които видях там, хората, някои от тях изоставени от семействата си, стигмата върху тези семейства, страхът, че някой съсед може да въдвори близкия ти с полиция в психиатрията, липсата на адекватна помощ, на лекарства…. Хората с психичен проблем и техните семейства са оставени напълно сами в България и освен това са като дамгосани в обществото. Обзема ме просто безкрайна тъга и безсилие.

Другият призрак на психичното страдание, с когото се сблъсквах през годините, е депресията. Подкрепях години наред близка приятелка в Германия с това заболяване и с очите си видях в каква бездна пропада, как никой не може да я извади от там… Познавах хора, които се самоубиха – следствие от депресия, познавам жени с тежка следродилна депресия. Психичните болести са като другите болести – няма гаранция, че няма да се случи на теб. Но въпреки това в България тази тема продължава да е табу, а болните не получават грижите, които през 2021 година вече съществуват и е редно да получат.

Какво означава за теб „психически здрав“? Кои са факторите, които според теб допринасят за този аспект от добруването или съответно – за влошеното му състояние?
Това е много индивидуално. Има хора, които се сблъскват с огромни трудности и остават стабилни и други, които цял живот се борят с тъгата си или неувереността си. Както вече казах, във всеки един момент всеки един от нас може да се окаже от другата страна на бариерата и дано тогава да има достатъчно хора, които да го държат за ръка, за да не изчезне.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото разполагаме само с по едно тяло Засега. Може би във виртуалната реалност, която ни предстои, няма да е така, но в момента имам само това тяло и пред избора да го мразя или да го обичам, се опитвам да се спра на второто.

Какво означава за теб да си мъж? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Във всички случаи мутантите с обезформени тела от анаболи и опити да намерят признание от фитнесите не са за мен символ на мъжественост. Дори и тези, които рисуват и пишат комплексите си върху кожата си чрез разгул от татуировки. И както, по значителна ирония на съдбата, показа една оргия в гей клуб в Брюксел – и хомофобското говорене не е символ за мъжественост, дори намеква за дълбоко крити тайни на сексуалната ориентация. А в България, а може би и в района, видимостта за героичната мъжка роля, свързвана с насилието изобщо, беше реанимирана по един безсрамен начин от националистите-популисти, които са или на вид като торби с лой, или са почитатели на специализираните клубове. Мъж е този студент от София, ще спестя името му, такива са мнозина, който стана „медицинска сестра“ и доброволец по време на епидемията.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имал ли си моменти, в които си изпитвал необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Разбира се, че съм имал проблеми със самочувствието, особено в ученическите години. Най-малкото защото или амбицията, или понякога силното желание за перфекционизъм, са ми пречили да се радвам на момента, на малките победи, на моментния резултат. И тук проблемът е в това, че в общественото съзнание биват формирани роли за подражание или дори кумири, които, както видях при производството им от медийната индустрия по-късно – нямат нищо общо с действителността. Но пораженията са извършени…

Разкажи ми за моментите, в които си усещал най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имал вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятал, че не си достатъчeн? Какво беше преживяването за теб? Какво ти даде сили да се изправиш?
Може би в казармата. Това беше моментът, в който разбрах истината за обществото – че интелектуалната, просветената, стойностната част от него е нищожно тънка покривка върху коренно противоположни отрицателни черти в характерите на хората. И сега, толкова години по-късно, се убеждавам, че от времето на Хаджийски, промяната в душевността на българите е нищожна, въпреки скока на бита.

С какво асоциираш понятието лудост? Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея? Какво означава за теб да си психически здрав?
Имам детски спомен от „Здравка лудата“ – безобидният квартален, симпатичен, неуравновесен човек, който не пречеше никому, дори имаше постоянен прилив на съчувствие към нея. Какво ли е станало с тази нещастна жена при българското здравеопозване и социални грижи? Потънала е в кръговете на Ада… А в последните година-две все повече употребявам, в много тесен приятелски кръг, израза „хората са полудели“. Да, наистина, освен тези нещастни хора, които са в психиатриите и българското общество се прави, че не съществуват, проблемът е, че „ние нормалните“ все повече имаме нужда от някакъв стълб за психическа опора по време на бурята, която ни върхлита. И според мен по-сериозно е психическото напрежение, което се натрупва в хората. Въпреки фитнесите, въпреки татуировките, въпреки насилието над децата, семейния партньор, служебния подчинен. Въпреки болезнения опит да се компенсира с наркотици, пръскане на пари, всякакъв секс, шопинг тератия и т.н. Докато хората не се притесняват да говорят за хемороидите си, но изпитват истерична уплаха да разберат и да произнесат, че душата им боледува – проблемите ще се увеличават. Да си психически здрав е точно това – до можеш да говориш за проблемите си, които те смачкват и „подлудяват“. Който говори искрено за себе си и проблемите си – той е психически здрав.

Каква е връзката ти с емоциите? Намираш ли, че можеш да ги разпознаваш, назоваваш и разговаряш за тях и смяташ ли, че това е необходимо умение?
Точно това имах предвид по-горе. Един приятел психотерапевт сподели, че отдавна не е виждал около себе си толкова угаснали погледи на хора. Да, не може да си вечно на 20 години, но не може и да си като октоподите – когато се размножат, спират емоциите, секса и умират. 

Какво те изкарва извън кожата ти и смяташ, че може да бъде променено?
Ретроградността. Хората – мишки, които не искат да проявят никаква, елементарна смелост или желание да променят дори собствения си живот, малките миши душици, които зад тонове силикон или мускули, успокояват дребните прояви на гузната си съвест с омраза и критика – винаги, всичко, всеки. Не знам дали това е възможно скоро да бъде променено. Според мен българите, които емигрираха, са усещали и не са се примирявали с обкръжението от миши дупки.

Какво те връща обратно в кожата ти и те кара да се чувстваш добре там (три-пет-десет неща, които правиш, за да се чувстваш добре)?
Децата. Всички. Те са пратеници на чистота и надеждата, че злото може да бъде победено. И мишките. 

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъде?
Това са го обясниле най-добре древните, особено старогръцки, философи. Те са знаели как да бъдат в хармония – с природата, душата си, тялото си, желанията си.