Защо се съгласи да участваш?
Допускам, че е възможно онова, което кажа, да бъде полезно на някого.

Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?
Едва ли е било рязък момент. По-скоро процес. Може би някъде в дните, когато започнах да се срамувам, да се крия, вече не беше нормално да ходя на плаж без горнище на бански. На около пет, усещах, че тялото ми иска някакви странни неща, които дори не знаех какво име носят. Когато си толкова малък, удоволствието, както и болката, са смесица от объркване, любопитство и ужас. И често те връхлитат по едно и също време.

Как се промени отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство?
През целия ми живот имам чувството, че тялото ми пречи. Трудно е да го обясня. Не е от омраза към него, по-скоро е от някаква много силна обич към нещо по-голямо от физиката. Искала съм да променям някакви неща по тялото си, да. Но, първо, знам че не мога, второ, наясно съм, че това са пълни глупости. Рядко някой е обичан, защото е натикан в перфектно тяло. Или поне рядко е обичан само заради това. Всички сме различни, ъглите ни, ръбовете, едни са по-пригодни за обществото, други не толкова, но това е, което ни прави важни – че не сме еднакви. С времето единственото, което искам от моето тяло е, да бъде здраво. Да не спира да работи.

Имало ли е моменти, в които страховете ти са надделявали и си имала нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Моменти е меко казано. В продължение на 7 години, страховете и тревожността ми бяха приели клинична форма. Превърнала бях притеснението, липсата на контрол и съмненията в патология. Не спирах да вярвам, че съм дефектна – във всеки смисъл на думата. Това бе славна и жалка битка в живота ми. Битка между онова, което имах отвън и онова, което имах отвътре, между онова, което чувствах и онова, което знаех. Решението, което взех, се наричаше промяна. Разкарах от себе си всичко, което не бях аз. Не стана лесно да се живее, но става възможно, а това за мен означава доста.

Разкажи ми за моментите, в които си усещала най-голяма трудност да продължиш – защото те е било страх, защото не си имала вяра в себе си, в бъдещето, защото си смятала, че не си достатъчна? Какво беше преживяването за теб?
Един ден легнах на пода в стаята и реших, че се отказвам. Край. Финито. С всяка фибра усещах, че не мога повече. Ебати чувството. Неописуемо с думи. Депресията бе изтикала вярата ми в живота в най-забутания ъгъл и аз просто не можех да я открия. Волята не стигаше, умът не стигаше, съветите не стигаха, нищо не беше наред. Тогава в стаята влезе баща ми. Никога няма да забравя очите му, когато ме погледна, там, лежаща на пода. Наведе се над мен и ми каза най-ужасното нещо, което ми е казвал някога. Каза “Съжалявам, но не мога да ти помогна.”
Бях свикнала татко винаги да може. Каквото и да стане, той спасяваше положението, издърпваше ме за косата и животът отново ставаше възможен. Тогава разбрах, че трябва сама да се износя на ръце до горе. Излишно е да казвам колко трудно беше. Но в този момент реших, че ще се излекувам. И го направих. Изправих се и от пода, и отвътре.

Какво те изкарва от кожата ти и смяташ, че може и трябва да бъде променено?
Несправедливостта, агресията, простотията, страхливите хора. Не мисля че може да бъде променено, но заобиколено, предотвратено – да. Понякога се чудя само нашето време ли е време, в което всичко, ама всичко, стана възможно. Не се сещам за по-изхабяващо чудо от всевъзможността. Аз съм наивен човек и вярвам, че цялата тази злокобност е от липсата на обич. Не може да ме убедите, че едно безкрайно обичано дете, става насилник, да речем. Допускам, че греша в обобщенията, но просто не знам в какво друго да вярвам. Не знам дали има друго за вярване, освен обичта.

Как се свързваш със себе си и се заземяваш? Какви дейности/ практики/ хобита откри, че ти помагат да влезеш в кожата си?
Спокойствието, което така дълго търсих, открих в пускането на контрола. Парадоксално, но само тогава нещата влизат в релси. Да не вземам живота насериозно – това е нещото, което върна смисъла му. Затова и не понасям, когато някой ми каже” Стегни се!” Няма какво да си стягам, толкова дълго бях стегната, почти до скъсване, до счупване. Сега искам да се отпусна, да дишам, да си позволя да бъда жалка и велика, каквито всички сме.
Точно този неистов контрол води до депресиите, тревожностите и съкращава живота ни, понякога с цяла вечност. Помагат ми също писането и музиката. Без първото не бих могла да живея адекватно, без второто светът въобще нямаше да е оцелял.

Как мислиш за секса? Каква роля е играл той в живота ти?
Сексът е толкова ествествена част от отношенията, че не съм се замисляла къде точно стои. Странно ми е друго – че все още има родители, които се притесняват да говорят с децата по темата. Не го разбирам това. Разкажете им, научете ги да не се срамуват от най-нормалното нещо на този свят – причината да сме тук. Научете ги какво се случва с телата им, превърнете желанията на тези тела в нещо, което носи радост, не в нещо, което прави хората лоши. Точно сексуално репресираните се превръщат в извратени простаци.

Какво означава за теб да си реализирана жена?
Същото като да си реазлизиран човек. Реализиран човек за мен е този, който е останал при сърцето си и е намерил начин да прави земята, по която стъпва, по-красива.

Майчинството има ли задължителен характер в това уравнение?
Не бива да раждаш, ако не желаеш и не си готова. Това не те прави по-малко жена от останалите. Репродукцията, само защото така трябва, само защото ” ти е време”, е доста грешна стъпка. Опасна. Глупава. Домино ефект и проблеми сред поколения напред. За да създадеш живот се иска много повече от това да си способен да оплодиш или да бъдеш оплоден. Трябва да си архитект на чужда душа. На мен лично ми звучи като нещо, за което още не съм готова.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Преди време гледах видео, в което събират мъже и жени от различни раси и възрасти, и им задават въпроса “Ако можехте да промените част от тялото си, коя щеше да е тя?” Отговорите бяха в рамките на очакваното – ушите, носа, кожата, челото, ръста, зъбите… После на столчетата седнаха малки деца. На тях зададоха същия въпрос. Едни вдигаха рамене, смееха се, обясняваха, че нищо не искат да променят, защото харесват телата си. Имаше само две, които казаха, че биха променили нещо. Едното искаше вампирски зъби, другото – криле.
Отговорете си сами.