Иво Димчев е хореограф, визуален артист, певец-текстописец. Автор е на повече от 30 представления и носител на множество международни награди за танц и театър. Освен художественото си творчество, Иво Димчев провежда майсторски класове в Националната театрална академия на Будапеща, Кралския консерваториум за танци в Белгия, Антверпен, Университета по изкуствата в Берн, DanceWeb във Виена и др. Той е основател и директор на фондация Humarts в България, през 2014 г. откри MOZEI в София, независимо пространство за съвременното изкуство и музика. Има две издадени книги и два музикални албума.

Иво Димчев

Защо се съгласи да участваш?
Защото ми е трудно да отказвам интервюта….поне за сега, те винаги са един удобен повод за интроспекция.

Кога за първи път осъзна, че си мъж и имаш мъжко тяло? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?

Всяко тяло е двуполово в различна степен. Моето също. Генетичните дадености са фактор, но личният избор играе най- съществена роля. Имало е периоди, когато съм харесвал женсвеността в тялото си и съм я подчертавал. Имало е и периоди, в които “мъжествеността” в мен ми е допадала повече. Прекаленото пребибаване в единия край на ска́лата рано или късно започва да ме отегчава. Като всяка една роля.

Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имал ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?
За мен тялото ми в по-голяма част от живота ми е било основният ми перформативен инструмент. Ако е успявало да обслужва артистичните ми нужди, съм бил доволен от него, ако не е успявало, съм се опитвал да го вкарам в необходимата форма. Имаше дълъг период от време между 2004 и 2009 г., през който вярвах, че тялото има сценична стойност единствено и само бидейки на токчета и експлотирайки неговата женственост. Слава богу тази заблуда беше преодоляна и след това започнах да правя спектакли, в които не се притеснявах да се обличам в мъжки дрехи и да намирам “мъжествността” си като една удобна изходна точка, от която бих могъл да се движа във всички посоки на полова и естетическа принадлежност.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Имало е моменти, в които съм губил надежда и мотивация за живот. Когато разбрах, че имам чернодробна фиброза, заради лекарствата за ХИВ, които пиех преди 10 години, а пък не можех да ги спра заради опасността от СПИН. В същото време се разделих с човека, с когото съжителствах 7 години и останах напълно сам в мрачния и дъждовен Брюксел. Това беше най-тежкият ми период, който продължи около 2-3 години. Мина много време докато овладея физическото си здраве и също така се науча да живея сам, да се обичам сам и да бъда щастлив извън работата си. Но рационалност рядко губя, дори и в най тежкикте моменти намирам някакъв начин да ги направя функционални. Изкуството ми помага много в това.

Върху какви концепции си изграждал и изграждаш идентичността си – пол, възраст, националост, спортни пристрастия, ценности? Какво откриваш за себе си през и за тези концепции през годините?
Колкото и банално на звучи, основната си идентиност откривам в изкуството си. Уви все още смятам, че най скъпоценната част от мен е артистът в мен. Преди се идентифицирах като един съвременен артист и се харесвах като такъв. От няколко години все по-смело се идентифицирам като композитор и вокалист и също се приемем като такъв. Извън работата си съм доста хаотичен и примитивен, именно затова предпочитам да се идентифицирам главно с креативната си същност.

Каква роля играе изкуството за изграждане на личността ти и това ли е твоята психотерапия?
Работата ми като артист е най- добрата ми терапия. Толкова е лесно и благодатно да канализираш страховете, съмненята, болките, самотата в музика, в текст, във визуални форми, в движения. Често съм казвал, че ако не беше сцената отдавна да съм или мъртъв, или в затвора.

Смяташ ли себе си за различен? Какво те подтиква да мислиш извън рамките? Или да излезеш от зоната ти на комфорт?
Рамките и правилата са създадени именно за комфорт. Но истината е, че този комфорт и тези граници са почти винаги илюзорни и тяхното местоположение се определя основно от степента на незнание и основно от страха. Колкото си по-информиран и колкото си по-безстрашен, толкова границите стават все по-относителни и манипулируеми.

Какво е за теб интимното партньорство? Има ли смисъл от него или можем да съществуваме по единично? Как го виждаш днес в сравнение с първите ти опити?
Не съм имал човек до себе си от 9 години. Имам дълбоки съмнения в ултимативната нужда от такова постоянно присъствие и изграждането на такава емоционална зависимост. Има част от мен, която копнее за такова присъствие и още 10 други части, които гласуват против. Не знам дали мнозинството е това, което взима правилното решение, но фактът че все още не съм срещнал такъв човек, е красноречив сам по себе си.

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея? Какво означава за теб да си психически здрав?
Мен цял живот, още от дете, са ме наричали луд, а пък аз не се имам за луд, така че с тази терминология ми е трудно да боравя. Аз съм екстравагантен, креативен съм, имам нестандаретни идеи, понякога съм безрасъдно смел, почти никога не правя компромиси в работата си, това предполагам отвън изглежда като една своеобразна лудост. Но всичко това никога не е било свързано със страдание. За мен психически нездрав човек е човек, който страда емоционално. Независимо по какъв повод. За мен здравият човек е този, който може да генерира и свидетелства любов, независимо от непосилността на ситуацията и без наличието на вътрешно страдание. Не знам дали това е възможно, но за мен това е психически здрав човек. Необвиняващият, несъдещият, разбиращият, приемащият, всепрощаващият. От това изглежда, че само Исус и Буда са били някога психически здрави, но от моите лични наблюдения, това са изискванията, за да бъде определен някой като психически здрав.

Каква е връзката ти с емоциите? Намираш ли, че можеш да ги разпознаваш, назоваваш и разговаряш за тях и смяташ ли, че това е необходимо умение?
Нямам никакво доверие на емоциите си. И съм много внимателен с тях. Но пък те ми вършат прекрасна работа, докато се изживявам като актьор, хореограф, художник, композитор или певец. В работата си почти напълно съм ги опитомил, но в живота съм бил често тяхна жертва. За щастие все по рядко. Емоциите са тясно свързани с всички неща, които сме потиснали в подсъзнанието. Аз имам щастието да изразявам и артикулирам много голям диапазон от емоции, страхове и концепции за живота и смъртта на сцената и това ме спасява, защото практически там пред прожекторите, пред непознати хора, жонглирам с елементи от подсъзнането си, нещо, което в реалният живот рядко бих си позволил. Може би затова се самоопределям като stage addict. Благодарение на сцената постигам един относителен баланс.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Ами зависи докъде се разпростира коцепцията ти за тяло и дали на тази територия ти си ок или не с всички липси и наличности. От друга срана тялото е най- доброто място, защото нямаме друг избор…. Освен ако не сме готови да го загубим.

Петя Кокудева (1982) е детска писателка и пътешественичка. Автор е на осем книги за деца и на две с документални истории от света. Често се среща с хлапета, за да ги сприятелява с литературата.
PXL_20240521_055025923~2
Не без малка доза гордост приветстваме Мария Ганева в екипа на “Кожа – платформа за психично здраве”. В следващите 6 месеца Мария ще се занимвава със съдържанието на сайта и социалните медии, както и с комуникацията с нашите приятели и партньори. Можете да се свържете с Мария на maria@koja-bg.org
Мария Ганева - АЯ
Психично здраве Европа* стартира новата лидерска програма за младежи от Европа на възраст 18-25 години. Програмата предлага възможност да се гарантира, че гласовете на младите хора са в основата на движението за психично здраве. Ние от фондация Кожа - платформа за психично здраве се надяваме, че България ще има свой представител!
1
Конференцията, посветена на Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) и свързаните с него растройтва, която се проведе в края на 2023 г., представи петима лектори с различен с различна експертиза. В този материал ще намерите както кратки описания на техните презентациите, така и видеозаписите от конференцията. Ще намерите и личните истории на хора, живеещи с ОКР, с което се надяваме, че ще видите това разстойство през неговия ежедневен човешки облик.
ОКР конференция
Георги Ненов. На 37 години1 от София . Неженен, но щастливо обвързан и баща на едно малко Кате. Създател и водещ на подкаста “Свръхчовекът с Георги Ненов”, който от почти 8 години всеки вторник разказва истории, които вдъхновяват. Отдаден на спорта - в конкретния момент на бразилското джу джицу. Забавлява се като кара неща - автомобил, мотоциклет и/или ски. Обича да чете и слуша книги и подкасти и да се среща с хора за пример. Напоследък посещава училища извън София, за да се срещне с гимназисти и да им разкаже за уроците, които той е получил от над 400 госта и да им помогне да повярват, че имат свой собствен свръхчовешки път - в образованието, в кариерата, в живота.
Gerogi Nenov Ubermensch
Оля Антонова, позната като Оля Малинова, е известна с много неща, но две се открояват - комедия и вино. Семейният бизнес на Оля е първият и най-голям производител на плодови вина в България - "Трастена". Заедно с Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова основават компанията за стендъп "Три жени на микрофона". Сред популяните спектакли на компанията са "Добрата, Лошата и Красимира" и моноспектакълът "Министър на щастието".
Olq 2