Калин Даскалов – Стопан е книговезец. В южнославянските култури стопан е, най-общо, дух, който пази дома. През 2018г. Стопан е формално признат от Националната Занаятчийска Камара за майстор. Работи заедно с баща си, който в малката си бижутерска работилница изработва апликации и закопчалки от благородни метали за книгите.

Калин Даскалов – Стопан

Защо се съгласи да участваш?
Първоначално помислих, че ще е обикновено интервю. В последствие като разгледах мисията на платформата, се изненадах, че всъщност съм поканен да разкажа за себе си с идеята да бъда евентуално в помощ на някого. Почувствах се поласкан и се надявам наистина да има някакво значение какво съм споделил.

Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имал ли си моменти, в които си изпитвал необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
В момента самочувствието ми е на съвсем прилично ниво. Радвам се, че си следвам призванието и се развивам в него. Изпитвам известна гордост, че постигам успехите, които съм си задал. Това много ми помага да си държа главата вдигната. Накратко, имам курс и вятърът е що-годе попътен.

Най-ниските ми моменти са били тези, в които се е налагало да правя нещо, да дружа с човек или да бъда във връзка, в която не искам да съм, но и не правя нищо по въпроса. Нито да подобря положението си, нито да се махна. Тогава силно съм губил уважението към себе си. Стремя се да не позволявам такива ситуации да се случват повече.

Какво означава за теб да си мъж? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Мисля, че днешно време никой не е напълно сигурен кога заслужава да се нарече мъж и по-скоро очаква от мъжете и жените наоколо да го потвърдят вместо него по някакъв начин. Като изпит без ясни критерии е, но всяко действие и решение всъщност влиза в оценката. Малко като да си майстор. Ти можеш да го кажеш по всяко време, но докато не го чуеш от на другите устата, няма кой знае каква тежест.Kalin

Да, считам, че контекста има много значение. Със сигурност не съм мъж в контекста на Нова Гвинея или в някое друго племе, което си има специален ритуал за това. Тук и днес е по-особено. Струва ми се, че аз и другите са ме възприемали най-много като мъж, когато съм демонстрирал способност, сила, адаптивност, амбиция, липса на суетност и това дали има жени, които са привлечени към мен по някакъв начин. Мъжът обаче, обединява в себе си толкова много проявления, че това да се концентрираш в едно конкретно, според мен винаги води до повече самозаблуди от истини. Не можеш да си само воин днешно време, освен ако не съществуваш само и единствено в контекста на войната, иначе просто ще си насилник над мирното население.

Аз се стремя да съм колкото се може по-спокоен и по-способен човек и искам да се видя стар и щастлив. Не е много, но май не е и много лесно.

Разкажи ми за страховете ти. Какво те плаши? Имало ли е моменти, в които не си можел да се справиш с тях (страховете) и си имал нужда от помощ? Моменти, в които тревожността ти взима връх над рационалността?
Най-големият ми страх е да си загубя разсъдъка и често, може би необосновано си представям, че може да ми се случи. Най-вече заради изолацията и високите изисквания, които си налагам.

Осъзнах това, тъй като в един момент се отключи една непреодолима тревога в мен. Започнаха панически атаки, неравномерно сърцебиене, безсъние, а когато успявах да заспя – кошмари. Беше нещо, което ме изненада и разтърси. Не минаваше от самосебе си и в един момент реших да потърся помощ.

Не мисля, че имах успех с това да се уповая на чужд човек. Размяната на пари, неясните методи на помощ и факта, че усилията ми вкъщи ме лекуваха повече от работата на специалиста, ме накараха да прекъсна цялото нещо.

Подходих може би неразумно, но беше от отчаяние. Приех това състояние за враг и пожелах върху себе си най-страшния кошмар и най-ужасната паника. Исках да ме убие, а не да ми влошава така ежедневието. Странно е, но наистина беше като нещо чуждо, което се изплаши от това, че го предизвиках. Така и не се върна пак със същата сила от тогава.

Все пак се грижа повече за себе си след този момент и не лежа на представата, че не се изискват усилия от моя страна. Донякъде се радвам, че ми се случи. Чувствам се по-запознат с това как ми работи съзнанието и докъде се простира властта ми над него.

Каква е връзката ти с емоциите? Намираш ли, че можеш да ги разпознаваш, назоваваш и разговаряш за тях и смяташ ли, че това е необходимо умение?
Особена е. Често отъждествявам емоциите с опиянение и ме отблъскват. Не се чувствам себе си, когато съм обсебен от тях и винаги съществува една дистанция. Все едно се гледам, че съм обесебен от тях и чакам да свърши. Аз просто искам да съм спокоен.

Намирам ползата от тези си качества в отношенията ми с приятелката ми. С нея постигаме равновесие, тъй като тя има много по-топла връзка с емоциите си и успява да стопли и моето настроение. Така се чувствам предразположен да върна жеста по някакъв начин. Но когато я предадат емоциите, аз обикновено връщам нещата към спокойствие.

Та в този контекст, намирам необходимост от тези си черти. Двамата сме способни да генерираме щастие и спокойствие, докато ако бях сам щях да съм си добре, но неспособен да накарам друг да се чувства добре.

С какво асоциираш понятието лудост. Какъв е първият ти спомен от среща с ненормалността и отношението към нея?
Не знам, не мисля че мога напълно да си го представя, но е все едно ти е отнет живота, но не напълно. Жив си, но не до край. Мъртъв си, но не до край. Един страшен капан, от който всеки се страхува. Смъртта не ми е толкова страшна, колкото лудостта.

Помня един мъж от града, в който израстнах, за когото говориха, че бил адвокат, но полудял. Той един ден крещеше на главната улица с цяло гърло и хората просто минаваха, все едно го няма. Бях малък, но имах чувството, че това го измъчваше още повече. Колкото по-силно викаше, толкова повече „не го виждаха“.

Какво означава за теб да си психически здрав? Кои са факторите, които според теб допринасят за този аспект от добруването или съответно – за влошеното му състояние?
Може би много често го повтарям вече, но спокойствието е най-важният белег за мен. Мисля, че човек трябва да е колкото се може по-запознат със собствените си самозаблуди. Да ги търси у себе си и да оценява дали си струва да са там.

Според мен именно те са най-отговорни за влошаването на психическото и цялостното здраве, веднъж излязли извън контрол. Имаше една много хубава сентенция – „Угаждането стана навик, а навикът – необходимост.“

Мисля, че всеки може да замени думата угода за себе си и да осъзнае кое в него е претърпяло тази метаморфоза. Хем в отношенията ни със себе си, хем с останалите. Та при положение, че се лъжем толкова лесно, може би е по-добре да се излъжем за нещо, което ни помага. Има и полезни самозаблуди де или поне така ми се ще да вярвам.

Какво те изкарва извън кожата ти и смяташ, че може да бъде променено?
Когато страдам от лош сън. Мисля, че мога да се накарам да правя много неща, но не и да спя добре. Много бързо започвам да си губя спокойствието и добрите навици, ако продължително време не спя добре. Сигурно може да бъде променено, още не съм убеден как обаче.

Не харесвам хора, които искат да демонстрират някакъв незаслужен авторитет върху мен. Струва ми се, че посоката трябва да е наобратно. Ако съм незнаещ, ще дойда, ще се поставя по-ниско под учителя и ще поискам да бъда научен. Дразнението ми от това може да се промени едва когато започна да гледам със съчувствие на хората, които обичат да дават акъл, защото това си е някаква тяхна рана, която компенсират. Както и аз си нося раната, която ме кара да ги ненавиждам, вместо да си стоя спокоен.

Светът около нас дава достатъчно ясни признаци, когато прекалиш с глупостите.

Какво те връща обратно в кожата ти и те кара да се чувстваш добре там (три-пет-десет неща, които правиш, за да се почувстваш добре)?
Чувствам се добре, когато си правя книгите и имам възможността да остана сам.
Намирам за прекрасен добрият сън. Имам една голяма дървена четка, с която си четкам главата, когато се мия. Това също е доста добро. Като цяло нямам метод, нямам ритуали. Мисля, че това ме кара да се чувствам най-добре.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото това е едно от полезните самозаблуждения.

И тази година имаме привилегията да подкрепим организацията на годишната конференция за Обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Това издание на събитието ще Ви предложи богата и разнообразна програма, разпределена в два дни: 16 и 17 ноември.
Петя Кокудева (1982) е детска писателка и пътешественичка. Автор е на осем книги за деца и на две с документални истории от света. Често се среща с хлапета, за да ги сприятелява с литературата.
Не без малка доза гордост приветстваме Мария Ганева в екипа на “Кожа – платформа за психично здраве”. В следващите 6 месеца Мария ще се занимвава със съдържанието на сайта и социалните медии, както и с комуникацията с нашите приятели и партньори. Можете да се свържете с Мария на maria@koja-bg.org
Психично здраве Европа* стартира новата лидерска програма за младежи от Европа на възраст 18-25 години. Програмата предлага възможност да се гарантира, че гласовете на младите хора са в основата на движението за психично здраве. Ние от фондация Кожа - платформа за психично здраве се надяваме, че България ще има свой представител!
Конференцията, посветена на Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) и свързаните с него растройтва, която се проведе в края на 2023 г., представи петима лектори с различен с различна експертиза. В този материал ще намерите както кратки описания на техните презентациите, така и видеозаписите от конференцията. Ще намерите и личните истории на хора, живеещи с ОКР, с което се надяваме, че ще видите това разстойство през неговия ежедневен човешки облик.