Какво прави човек склонен да изпитва щастие и до каква степен хората са способни да се променят?
Съществуват, това, което аз наричам, биогенни черти на личността, които предопределят способността на човек да бъде повече или по-малко щастлив. Например, невротичните интроверти са относително нещастни, а стабилните екстроверти са относително щастливи и това може да бъде проследено от части в различията в допаминовите системи на тяхната неврофизиология. Но човешкият мозък е много пластичен и е възможно да се увеличи способността за преживяване на щастие. Например, настоящите изследвания сочат, че интровертите, които се държат екстровертно, изпитват щастие и това често ги хваща неподготвени.

Съвременният свят изисква екстровертност в замяна на успех. Много интроверти са принудени да излизат далеч от зоната си на комфорт, за да бъдат приети. Въпреки това, близо 50% от хората, според статистика, са интровертни. Какво е обяснението на интровертноста от еволюционна гледна точка и каква роля е отредена на интровертите в социума?
Аз не вярвам на тази прогноза, че 50% от популацията е интровертна. Статистически, начинът по който изглежда разпределениeто на интровертност-екстровертност, е като камбана. Повечето хора са струпани по средата – те са това, което ние наричаме амбивертни. Тези, които са в краищата (малко или много арбитрарни), можем да наречем интроверти и екстроверти, взети заедно – 20%. Така че, също спорно, всички три групи имат своите еволюционни и социални функции, които са ценни. Интровертите, особено невротичните интроверти, са адаптирани да забелязват опасност и потенциални наказания от околната среда и това има своята защитна функция, както за тях, така и за другите в групата. Ектровертите, особено стабилните екстроверти, са адаптирани да забелязват възможности за възнаграждение от околната среда и това води до положителни резултати за тях самите и другите.

Има ли механизъм, по който избираме и развиваме най-изразените си черти от големите пет*?
Това е страхотен въпрос, на който не е обърнато много голямо внимание в научната литература. Някои характерови теоритици биха казали, че не избираме и не развиваме чертите на нашия характер – че това би било като да изберем и развием цвета на очите си. Но моите студенти и аз имаме малко по-различен подход към тази материя. Започнахме да изследваме как индивидите избират и преследват т. нар. „свободни черти“ чрез които изпробват нови персонажи, за да напреднат в основните проекти в своя живот. Това може както да подобри добруването така и да ни отклони от него.

Твърдите, че нашата „трета природа“ ни позволява да се издигнем над генните ограничения и обстоятелствата, които ни заобикалят – че нашите „основни проекти“ ни определят повече от всичко описано до сега в псхологичната литература. Можете ли да ни разкажете малко повече за това?
Аз правя разлика между биогенни, социогенни и идиогенни аспекти на човешката мотивация и личност. Биогенните аспекти отговарят на биологичните, генетичните и неврофизиологични аспекти на личността, които е много трудно, но не невъзможно, да се променят.
Идиогенните аспекти се отнасят до нашата индивидуална, лична мотивация, която движи личните ни проекти. И за да преследваме успешно тези лични проекти, често се налага да излизаме извън зоната си на комфорт, извън това, което познаваме като собствен характер и да потискаме импулсите на биогенните и социогенните аспекти от нашата личност. Например, деликатен човек, който лесно се съгласява (биогенен аспек), живее в общество, което поощрява добрите маниери и любезността (социогенно влияние) може да се наложи да се държи грубо, защото се опитва да намери място за своята остаряваща майка в дом за възрастни и среща административни проблеми. През целия август например той или тя ще се държи изключителни грубо, за да изпълни своя проект и по този начин потиска своята първа и втора природа.

До каква степен, според вас, е полезно да се определяме като интровертни, екстровертни, невротични и пр.? Тези черти не биха ли се изразили по друг начин при различни обстоятелства?
Хората намират за интресно да се определят и до известна степен за мен е интресно да знам как един човек се представя на скалата на “големите пет”. Това помага да разберем защо намираме някои аспекти от нашия живот лесни или по-предизвикателни. Много организации днес предлагат обратна връзка на подчинените си на базата на личностови характеристики. Мисля, че това има потенциала да се превърне в проблем.

Първо, някои от най-популярните тестове, които разделят хората на „типове“, не са надеждни. Направете този тест след месец и ще се окаже, че сте съвършено друг тип.

Второ, самоопределянето често води до усещане, че това е характеристика, която ще ви определя до края на живота ви. Ние знаем, че през продължителността на живота на човек неговата предразположеност към едни или други характерови черти се променя. Също така знаем, че хората могат да се адаптират към „свободните черти“, което им помага да се справят с предизвикателствата на живота. Така че, самоопределянето може да се окажа затваряне в капан за гълъби. Аз не съм доволен, дори когато гълъбите попадат там.

Трето, определянето на някого с „фиксирани черти“ често ни води към това да слагаме другите в стереотипи и така да си обясняваме тяхното поведение: „тя просто е интровертна“ или „той никога не би се справил с това – прекалено е невротичен“.

Мисля, че това ни води към подценяване на нашия и този на другите капацитет и ни пречи да се издигнем над ограниченията на биогенните черти и социогенните норми. Като хора ние сме повече от това.

Всички ли сме способни да изпитваме щастие и ако не – това лошо ли е? Щастието ли е единствения смисъл?
Да, всички сме способни да изпитваме щастие, но в различна степен и изразено по различен начин. Някои може да изразяват щастието си безсрамно и ентусиазирано. Други може да го изрязават с тихо смирение. И не, щастието не е всичко, но е един от приятните аспекти на това да си човек. Въпреки това, да имаш осмислен живот, който не изключва моменти на страхотна радост и щастие, е най-задоволитено от всичко.

Каква е вашата дефиниция за щастие?
Можем да направим разлика между хедонистично добруване и евдемонично добруване – концепции, които има своите корени още при Аристотел. Хедонизмът е хубав живот, приятен за преживяване. Това е един тип щастие. Евдемонията е осмисен живот, в който преследваме доброто и изразяваме най-дълбоките си характеристики. На това понякога казваме – разцвет. А разцветът, според мен, е устойчивото преследване на основните проекти в нашия живот. Разцветът е по-малко ангажиран с щастието само по себе си и повече с това, на което казвам добротворчество – да се държиш така, че не само да задоволиш собствените си търсения, но и да подмогнеш за тези на другите.

*1. Екстраверсия- включва такива сходни качества като общителност, самоувереност, вълнение, търсене, топлина, активност и положителни емоции. Тя е степента, в която личността се нуждае от внимание и социална интеракция. 
2. Сътрудничество – степента, в която личността се нуждае от хармонични взаимоотношения с околните. Описва се като доверчив, прям, отстъпчив, скромен. 
3. Съзнателност – степента, в която личността желае да спазва общоприетите норми и правила. Организиран, подреден, прецизен, с чувство за дълг. 
4. Невротизъм – степента, в която личността приема околния свят като заплаха и извън неин контрол. Описва се като напрегнат, тревожен, изнервен, стеснителен, импулсивен. 
5. Отвореност към нов опит – степента, в която личността от интелектуален напредък и израстване. Описва се като изобретателен, широко скроен, интелигентен, любопитен.