Защо реши да участваш?
Харесва ми каузата, защото помага на хората да говорят. Най-трудна е първата крачка. Когато съм потискала нещо в себе си, първо споделям на тези, на които вярвам. Доверието е първата крачка. Затова си помислих, че ако повече хора се включат и говорят, това ще помогне на други да направят тази първа крачка. След нея вече е по-лесно.

Как се е променяло отношението ти към тялото ти през годините? Имала ли си моменти на неразбирателство с него – срам, притеснение, недоволство? Как изглежда пътя, по който е минало самочувствието ти до момента?
Никога не съм имала голямо самочувствие. А в ученическите години не бях в групата на „готините”. Всеки изпитва вътрешна уязвимост и неувереност, но мен ме спасява това, че съм общителна. Не мога да стоя като статуя, в разговор веднага премахвам границите. В тийнейджърските години минах и задължителните тръшкания – слаба ли съм, дебела ли съм, харесват ли ме, защо не ме харесват? От всичко това ме спаси театърът. В 9 клас започнах да посещавам Младежка театрална студия и вече нищо друго нямаше значение.

Чувствала ли си се оценявана и отхвърляна/приемана заради начина , по който изглеждаш?
На всеки се е случвало и това много ме дразни. Защото ценим обвивката, лъскавата хартия. Сега сме във времето на голямата подмяна. Ужасно е! Във фейсбук и инстаграм има хиляди снимки на съвършени момичета и момчета, а като ги видиш на живо, падаш. Слагат си гърди, коси, нокти, вежди, устни, тази мода ражда уродливост. Всичко това показва, че не приемаме себе си, тялото си, това, което ни е дадено.

Какво те изкарва извън кожата ти и смяташ, че трябва да бъде променено?
Фалшът! Фалшивите герои, лицемерните отношения, хейтът и завистта ме изкарват извън кожа. Не искам никога да бъда част от това.

Кажи ми три (пет, десет – избери си) неща, които ти помагат да се справяш със себе си и света?
Театърът – защото като се кача на сцената няма значение коя съм, как се казвам и откъде идвам. Сцената е много по-голяма от всички нас, които се катерим по нея.

Проф. Стефан Данаилов – моят учител, имам нужда от неговата опора и съвет, за да центрирам себе си.

Семейството – крепостта, която никога не пада. Каквото и да направя те са зад мен, мислят ме, пазят ме и ме обичат. Моята майка казва, че само обичаното дете става щастлив човек.

Любовта – за мен това е всичко в живота. Всяко нещо по пътя ни е резултат от любов или от липсата й.

Къде се намираш в момента – в конкретен и философски план?
В движение. Всяка нова роля ме занулява и започвам да катеря планината отначало. Адски е мъчително. Понякога тръгвам с огромен страх и несигурност. Седмицата ми е разделена между репетициите в Народен театър на пиесата на Яворов „Когато гръм удари” и снимките за нов български сериал. Преди да започнем „Когато гръм удари” бях в треска, не можех да се храня, да спя от вълнение и напрежение. Сега в процеса на работа всяко нещо, което не успея да направя от първи път ме хвърля в отчаяние, но тук идва невероятната Бина Харалампиева, режисьорът на постановката, която винаги ми хвърля спасително въже и ме изтегля на твърда почва. Стъпвам и отскачам още по-високо.

Работа и личен живот – балансираш ли ги или едното е за сметка на другото?
Ох, не знам! Балансирам ли? Дано ги балансирам! Когато започна да снимам или репетирам и ставам друга. Нямам необходимост да излизам, да купонясвам, да общувам с много хора, което е против природата ми. Аз съм весел човек, но като работя се затварям. Доста често се прибирам от НАТФИЗ или след снимки към полунощ и направо си лягам. Съзнавам, че е изпитание за любимия ми човек, но той ме обича и ме разбира, дава ми подкрепа и сили да продължа. Опитвам се и аз да му давам същото и да бъда винаги там за него, когато той има нужда.

Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Още не знам дали е така. Още търся своята увереност. Надявам се, да я постигна някой ден. Продължавам да опитвам. Знам със сигурност, че няма да се откажа да бъда искрена и обичаща. Искам да запазя сърцето си чисто!