Автор на статията е д-р Гай Уинч, преведена от сайта на TED.
Д-р Гай Уинч набра световна популярност с TED лекцията си – “Всички трябва да практикуваме емоционална първа помощ”, която днес е в топ 5 на най-вдъхновяващите ТЕD лекции. Той напомня на порасналите хора, колко важно е да лекуват охлузванията по емоционалното си тяло и как нелекуваните травми се превръщат в сериозни възпаления. Книгата му Първа помощ за душата е преведена на над 20 езика, включително и на български. Д-р Уинч защитава докторска степен по клинична психология към Университета в Ню Йорк през 1991 г. и след докторска квалификация към Медицинския център към същия универистет. От 1992г. практикува персонална и семейна терапия в кабинета си в Манхатън. Той пише популярния блог Squeaky Wheel за популярна психилогия в Today.com и е външен автор на Huffington Post.
Всички се чувствахме самотни от време на време. Понякога обаче нещата могат да излязат извън контрол. Психологът Гай Уинч излага три полезни съвета как да се справим с болката от дълбоката самотност.
Самотността е субективно чувство. Може да бъдете заобиколени от хора, приятели, семейство, колеги – и пак да се чувствате емоционално или социално несвързани с тези около вас. Наличието на други хора не гарантира, че те ще ни предпазят от суровата емоционална болка, която самотността причинява.
Тази суровата емоционална болка обаче е само началото на щетите, които самотността може да причини. Тя оказва огромно влияние и върху физическото ни здраве. Самотността активира нашите физически и психологически реакции при стрес и потиска функцията на имунната система. Това ни поставя в повишен риск от развитие на всякакви заболявания, включително сърдечно-съдови. Шокиращо, дългосрочният риск, който хроничната самотност създава за нашето здраве и дълголетие, е толкова сериозен, че всъщност увеличава риска от ранна смърт с 26%.
Излизането от самотността е много по-голямо предизвикателство, отколкото осъзнаваме.
Има много пътища към самотността. Някои навлизат постепенно в нея – един приятел ще емигрира, на друг ще му се роди дете, трети ще започне да работи на 70-часова работна седмица и преди да разберем, нашият социален кръг, този, на който сме разчитали толкова години, престава да съществува. Други навлизат в самотността по-внезапно – когато отидат в университет или на военна служба, при смърт на партньор или след развод, когато започват нова работа или се преместят в нов град или страна. При трети пък хронични заболявания, увреждания или други ограничаващи условия, са направили самотността спътник за цял живот.
За съжаление, излизането от самотността е много по-голямо предизвикателство, отколкото осъзнаваме, тъй като психологическите рани, които причинява, създават капан, от който е трудно да се освободим. Самотността нарушава нашите възприятия и ни кара да вярваме, че хората се интересуват по-малко от нас, отколкото в действителност. Тя ни кара да разглеждаме връзките, с които разполагаме, по-негативно – вижаме ги като по-малко смислени и важни, отколкото бихме ги видели, ако не бяхме самотни.
Тези изкривени възприятия могат да бъдат всеобхщащащи, създавайки ефекта на “самоизпълняващите се пророчества”. Чувствайки се емоционално уязвими и убедени, че отблъскваме другите и те пък нямат никакъв интерес към нас, започваме да се колебаем дали изобщо да се опитваме да комуникираме тях. Започваме да реагираме с колебание, възмущение, скептицизъм или отчаяние към тези, които се опитват да комуникират с нас. Това поведение ефективно отблъсква хората, които пък сами по себе си са лек за нашето състояние, от които бягаме.
В резултат на това много самотни хора се оттеглят и изолират, за да избегнат риска от по-нататъшно отхвърляне или разочарование. А когато пък се впускат в света, тяхното колебание и съмнения вероятно ще извикат реакцията, от която се страхуват. Те ще успеят някак си да се накарат да отидат на купон, но ще бъдат толкова убедени, че другите няма да разговарят с тях, че ще прекарат цялата вечер, паркирани до сандвичите от франзели, с намръщени лица и никой няма да посмее да се приближи. Това само ще потвърди убеждението им, че са отблъскващи за другите.
Излизането от самотата и изцелението на нашите психологически рани е възможно, но това включва решение – решение да се преодолее инстинктът, който ви казва да стоите настрана и да играете безопасно, изолирайки себе си. Вместо това трябва да направите три неща, които изискват кураж и скок в неизвестното на доверие:
Поемете инициативата
Приемете, че самотността влияе върху вашите възприятия и имайте предвид, че хората вероятно ще реагират по-позитивно, отколкото очаквате. Ако се чувствате социално откъснати от света, разгледайте телефонния си указател и контактите си в социалните медии и направете списък с хората, с които не сте се виждали или не сте говорили известно време. Направете списък с трима души, с които сте били близки в миналото. Свържете се с тях и им предложете да се видите и да наваксате. Да – ще ви се струва страшно да го направите и да – ще се притеснявате, че това е странно или неудобно. Затова е важно да направите и това:
Дайте шанс на съмненията ви да бъдат опровергани.
Справедливо е да се предположи, че някой, който се е радвал на вашата компания в миналото, вероятно ще се радва да прекара време с вас и в настоящето. Да, може би не сте били във връзка известно време, може би така и не са ви се обадили, след като са ви обещали да се видите скоро, но трябва да приемете, че причината за това може да няма нищо общо с вас. По всяка вероятност сте изгубили връзка поради натовареното ежедневие, техните конкурентни приоритети, семейна ангажираност, стрес… В много случаи може дори за тях това да не е прекъснат контакт – нежеланието за контакт, което вие възприемате от тяхна страна, може и да не съществува. Затова се свържете с хората в списъка си, но не забравяйте да:
Подходeтe с позитивност
Да – страхувате се да бъдете отхвърлени и да – не сте в най-добрата си ментална форма и разположение на духа. Това обаче е една от онези ситуация, в които е важно да се престорите. Когато се свързвате с хората от списъка си, опитайте се да се поставите в позитивно разположение на ума. Един сигурен начин да направите това е като изпратите съобщение или имейл, за да можете да използвате емотикони. С тяхна помощ ще създадете усещането за усмихнато лице, което може би в момента ви е трудно и ще отнеме известно време да имате искрено и на живо. Прегледайте съобщението си, преди да го изпратите, за да сте сигурни, че звучи привлекателно. Избягвайте обвиненията (“Не си ми се обаждал/а от месеци!“) или изявления за странността на внезапното ви включване (“Знам, че сигурно ти е странно, че ти пиша …“). Изразете положително настроение (“Мислех си за теб!” или “Хей- залипсвал/а си ми!“), отправете покана (“Да пием по кафе“ или “Ще се радвам да вечеряме и да ми разкажеш какво ново има покрай теб“ и бъдете конкретни относно времевата рамка (“Как си следващата седмица?” или “Кой ден е за теб този месец?”).
Самотността е изключително болезнена, но след като разпознаете усещането за изкривено възприятие и психологическия капан, който създава, ще можете да настроите смелостта си, да се хвърлите на доверие в непознатото и да планирате бягството си. Свободата от самотността ще бъде сладка, веднъж щом се задвижите към другите.
(Интервю с Гай Уинч можете да прочетете тук)
