Гери Турийска е културен предприемач и автор на музика и текстове за българската поп и рок сцена. Създател на литературната платформа Пощенска кутия за приказки, която вече 16 години популяризира автори и артисти от страната. Водещ в Дарик радио на предаването “Сряда следобед с Гери Турийска”, което се занимава с култура и образование. Майка на Аника.
Защо се съгласи да участваш?
Защото мисля, че повече разпознаваеми лица трябва да говорят свободно за психичното здраве.
Кога за първи път усети, че психичното ти състояние не е нещо отделно от живота ти, а влияе пряко на начина, по който мислиш, чувстваш и се движиш през света?
След 2020 г. започнах да обръщам повече внимание на психичното си здраве и да посещавам психолог и да се интересувам повече от темата. Ковид ни предложи предизвикателства от всякакъв тип – в работата, в семейния живот, приятелите. Тогава осъзнах, че вече не съм способна сама да се справям с трудностите, пък и не е нужно.
Как изглеждат за теб моментите на вътрешен дисбаланс? Има ли ранни знаци, по които разбираш, че нещо в теб се разклаща?
Много се говори за хроничната тревожност, но истината е, че с нея се свиква. Оставяме я да жужи на заден план като нещо “нормално” и я оправдаваме с активния си график и забързан начин на живот. В един момент забравих какво е да живееш без да си хванал за ръка тревожността си. Ранните признаци могат да бъдат от безсъние, до невъзможност да се концентрираш, да изгледаш един филм, без да се отнасяш в мисли за ангажиментите си утре. Вече умея да разпознавам началните ѝ фази и взимам мерки своевременно.
Разкажи ми за моментите, в които емоциите са ставали твърде много. Какво ти е помагало да останеш с тях, без да потънеш?
Моите емоции постоянно са твърде много, откакто се помня. Откакто си давам сметка за това, се опитвам да ги канализирам, да не се блъскат една в друга през цялото време. Когато човек се занимава с литература е много лесно да проектира сценарии в главата си и да се лута между тях в истинския живот. Помага ми да си правя проверка на реалността, по един съвсем прагматичен начин. Календар с ангажиментите, списъци с приоритети- доста работа е и то ежедневна, но предпочитам да се самоорганизирам за по-дълги периоди, за да избегна хаоса.
Имало ли е периоди, в които си се чувствала психически претоварена, изчерпана или на ръба? Как си се връщала обратно към себе си?
Човек изследва лимитите си цял живот. Важно е да се научим да рестартираме. Новата ми мантра е “Слънцето е най-добрият дезинфектант”. Научих се да поставям всичко на пауза и да сменям гледката. Понякога за ден-два, друг път ми трябва поне седмица. Срещите с природата и нейната тишина ми помагат да “мютна” брътвежите в главата си и да успокоя ума.
Как говориш на себе си в трудни моменти? Умееш ли да бъдеш нежна към себе си, или вътрешният ти глас е по-често строг и критичен?
Много е критичен даже 🙂 Но и него се опитвам да дресирам. Имам много интересни разговори със себе си, обичам да бъда сама, когато ми е трудно, но истината е, че по-често ми помагат разговорите с хора, на които имам доверие – съпругът ми на първо място, психологът ми на второ и от време на време добрата компания на приятели.
Като човек, който работи с думи – помага ли ти писането да подреждаш вътрешния си свят? Има ли неща, които можеш да напишеш, преди още да можеш да ги кажеш на глас?
Писането за мен е най-добрата авто-терапия. Бях спряла да пиша за много дълъг период, може би повече от 7-8 години, но в момента се връщам към себе си. Не е лесно завръщане, защото сега съм различен автор – по-умерен и категоричен от преди. Преди пишех дневници. Оставях в тях всичко, което ми тежи. С години практикувах и “сутрешни страници” по книгата на Джулия Камерън “Пътят на твореца”- препоръчвам я. С говоренето ми е по-трудно – имам чувството, че се оплаквам, а това никак не ми харесва. С психоложката ми работим по този проблем и се опитвам да се науча да споделям с другите по-често.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Защото нямаш избор – това е тялото ти, научаваш се да го приемаш с недостатъците му. Тялото ти е твоят космически кораб. С него пътуваш и опознаваш света и живота. След 40г. Започнах да му обръщам повече внимание- да го хидратирам по-добре, да си правя годишен технически преглед и да му разрешавам да се възстановява преди следващото голямо усилие. Имам още много да му дам, защото му взех много, без да го мисля. Но, истината е, че сме длъжни да обичаме себе си, ако искаме да можем да даваме любов на другите. Едно напълно вярно клише, което често пренебрегваме.
