Как мислим за психичното здраве у нас – обзор

В този текст са изложени някои от изводите, наблюденията и обобщения на изследователите по данните от експерименталното социологическо проучване по темата „Психично здраве“.

Методология:

  • период на провеждане: 3-11 септември
  • обем на извадката: 807 души
  • метод на регистрация: лични стандартизирани интервюта „лице в лице“
  • представителност: национално представително за населението на страната на възраст 18+ г. изследване, 1% от извадката отговаря приблизително на 55 хиляди души
  • стохастична грешка: ± 3.5 при 50-процентни дялове

Структура на извадката:

Пол Мъж 48%
Жена 52%
Възраст 18-25 г. 10%
26-35 г. 16%
36-45 г. 18%
46-55 г. 18%
56-65 г. 15%
66+ г. 23%
Образование Висше 27%
Средно 56%
Основно и по-ниско 17%
Тип населено място Село 26%
Малък град 22%
Областен град 33%
Столица 19%

Декларативни нива на контакт с темата

На въпрос „Вие лично, познавате ли хора, които страдат от т.нар. по-леки форми на психични разстройства – например депресия, хранително разстройство и др.?“ 41% от всички респонденти отговарят положително. Като се има предвид чувствителността на тематиката, следва да се подчертае, че делът не е малък, макар да е в близки стойности с дела на онези, които отговарят отрицателно на въпроса, а именно – 38%. 

В рамките на работна хипотеза може да се предположи, че най-вероятно във въпросните 41% попаднат и хора, които сами страдат (или намират, че страдат) от психично разстройство – зададен по този индиректен начин, въпросът дава и възможност да се добие някаква ориентировъчна представа за величината на разпространението на подобни разстройства у нас въобще. 

Като уточнение, добре е да се подчертае специално проблемът с неудобството в такъв тип теми. Като се има предвид проблематиката, не е изключено сред респондентите да има такива, които познават страдащи от психични разстройства или самите те да страдат от психично разстройство, но да изпитват затруднение и дори страх да го признаят, заради притеснения от отхвърляне и стигматизация. 

Подобни уговорки важат за целия сондаж – доколкото той засяга твърде лично поле. Затова и следва да се подчертае, че става дума тъкмо за експериментален изследователски сондаж. 

В този контекст е важна и още една уговорка: сондажът маркира основни теми и спомага за формиране на последващи въпроси. Той обаче – заради естествени ограничения – едва ли би могъл да бъде докрай изчерпателен, съвсем адекватен на професионалната лексика и разбирания, както и обобщаващ в изводите си. По-подробна задача следва да се отнесе към последващо, нарочно, изследователско усилие. 

Регистрира се различие в отговорите според пола на респондентите. Оказва се, че жените в по-голяма степен декларират, че познават хора, страдащи от психични разстройства – 46% от тях отговарят така, докато при мъжете този дял е 34 на сто. 

Тук е мястото, разбира се, да се отбележи, че изводите според демографските групи винаги са в известна степен условни – натрупванията в отделните демографски групи дават възможност за най-общи наблюдения, но не и за крайни изводи. 

Сред различните възрастови групи се откроява тази на респондентите на възраст между 36 и 45 години, в която попадат най-много хора, познаващи страдащи от психични разстройства – най-вероятно защото това е групата на активни респонденти в по-големи населени места. На този фон, като че ли сред българските турци, например, се регистрира и по-високо колебание.  Разбира се, възможно е да става дума и за битово-икономически, а не (само) за културни различия. 

Образованието е видим маркер в отговорите на респондентите: хората с висше образование, например, в най-голяма степен заявяват, че познават хора, страдащи от психични разстройства – близо половината в тази група отговаря така. Един от основните фактори, най-вероятно е по-голямата запознатост, по-широкият спектър на информационни канали, идващ с по-високия социален статус и т.н.

Всъщност, не само образованието, но именно стандартът като цяло се оказва диференциращ фактор. Възможно е да става дума за различна степен на широта на кръгозора, респ. различна степен на осъзнаване и назоваване на проблема и т.н. Възможно е също така, да става дума за различна степен на изложеност на проблема – заради динамика на живота, отчуждение и пр. 

Все пак обаче, ролята на „големия град“ и „съвременния начин на живот“ не бива да се абсолютизира. Във връзка с последното, прави впечатление, че хората в селата повече посочват отговор „Да, познавам“ – 46% от тях дават подобен отговор, докато в столицата процентът е под 30. В известна степен това вероятно се дължи на размера на единия и другия тип населено място, както и вероятно на начина на живот в селата (а и често свързаните с тях гетоизирани общности и други подобни примери на маргинализация) – който способства появата на поведенчески предизвикателства. 

Видимо, психичните проблеми намират благоприятна среда и сред маргинализирани общности, т.е. по-неблагоприятните житейски перспективи няма как да означават защитеност от психични проблеми. Но биха могли да означават по-ниска степен на осъзнаване и посочване на проблема – на което може да се дължи и по-високото тегло на отговори „не познавам“ сред стратите с не толкова обнадеждаващ статус. 

Експериментална проверка на отношение от типа „сам/споделено“

В експериментален въпрос респондентите бяха помолени да приемат само едно от двете – ако човек признае, че има психично разстройство, околните ще го отбягват или околните ще му помогнат. 55% избират взаимопомощ, но немалък дял от 45% са скептични. 

Този тип въпроси – избор между твърдения – все пак имат по-скоро провокативна, именно експериментална, роля. Но при все това, възможните изводи са сериозни. С отговора на този въпрос запитаните категоризират обществото си, но всъщност отговарят индиректно и за самите себе си. Почти изравнените дялове са обезпокоителен признак. Българите очевидно имат съмнения по отношение на мястото на хората с психични проблеми в обществото.       

Изглежда, че мъжете са по-скептични и близо половината от тях са на мнение, че след подобно признание, околните ще отбягват съответния човек – докато жените са по-скоро на мнение, че околните ще помогнат. Както ще се види и по-нататък, в по-голямата част от индикаторите именно мъжете отговарят видимо по-скептично или сдържано.  

Оказва се, че и при по-младите се откроява в по-голяма степен мнението, че околните биха отбягвали човек, който си признава, че има психично разстройство – за разлика от отговорите при по-възрастните. 

Прави впечатление също, че като че ли по-малките общности в по-голяма степен са на мнение, че хората биха помогнали, вместо да отбягват човек, който има психично разстройство. В този контекст, като че ли българските турци са по-убедени във взаимопомощта, но ромите пък са явно притеснени от обратното.  

18% приемат, че хората с психични разстройства като депресия и тревожност (тук тревожността бе поставена в реда на разстройствата, за да се подчертае, че става дума именно за леки разстройства) е по-добре да бъдат изолирани от обществото. Личи поколенска, образователна, а и полова, разлика, както и очакваната разлика между социалните страти, която се отразява и в резултатите според етнос. 

Това е един индикатор, който сравнително добре онагледява личните отговори по въпроса за потенциалната социална изолация. Сравнението с посочения по-горе индикатор за индиректни отговор, ясно сочи възможната величина на неискреност в общественото мнение. 

16% от запитаните приемат, че психологичен проблем трябва да се решава самостоятелно, а останалите все пак твърдят, че предпочитат споделянето. Разбира се, тук едва ли има отчетлив правилен отговор, но и този индикатор е ценен преди всичко с картината, която очертава по демографски групи. Например, ясно личи, че хората с по-висок жизнен стандарт (и свързаните елементи) се застъпват и в по-голяма степен за споделянето. Както може да се очаква, и по този критерий, мъжете са склонни да показват повече сдържаност. Може би малко по-сдържани отговори дават и най-възрастните. По-сдържани са и етническите малцинства.

В друг подобен въпрос 61% от запитаните приемат, че ако човек, например, пие антидепресанти, е добре да сподели с колегите си, за да помогнат. Чувствителен дял обаче – 39% – са по-скоро на мнение, че това е личен проблем и не бива да се споделя. И тук проличава, че мъжете са в по-висока степен склонни да смятат, че психичните проблеми са повече лична територия. Най-младите по-скоро повече вярват, че ако човек сподели, колегите ще му помогнат. Различните етнически групи като че ли не са в такава степен убедени. 

Българите намират обаче, че хората с психични разстройства по-скоро следва да бъдат облекчени на работното място. И тук, естествено, едва ли може да се очаква ясно предписание – беше важен обаче общественият ориентир. Най-младите, респ. хората в столицата и т.н. са и в най-голяма степен настроени към повече облекчения.   

Разбира се, и тук става дума за „лабораторни“ индикатори, които форсират мнения, а и не предполагат несъмнено „правилен“ отговор. Също, важно е отново да се напомни, че разбивките по демографски групи не бива да се абсолютизират – изследването е представително не за отделни групи, а за цялата съвкупност.

В крайна сметка, обществото ни се застъпва за споделянето и намира работното място за добър отдушник. Повечето работа обаче не се възприема като път към облекчение. Личните отговори на тема изолация показват политическа коректност, индиректните обаче сочат проблем. Казано по-кратко, напрежението по оста „лично-споделено“ винаги разкрива два пласта на общественото мнение: абстрактен (положителен) и конкретен (критичен).  

Разпознаване на проблема

На респондентите бе предложен списък и за всяка опция бяха помолени да определят дали според тях става дума за психично разстройство или не. Въпросът за ясните отлики между различните състояния и степента на потенциална патология е по-скоро професионален, но беше важно да се установят обществените инстинкти.  

Шизофренията, например, се разпознава като психичен проблем от 93% от респондентите, 3% са на обратното мнение, а 4 на сто не знаят. Прави впечатление, че не се регистрират големи различия по отношение на основните демографски показатели като пол, възраст, тип населено място – което свидетелства донякъде, че обществото като цяло е по-скоро добре информирано за заболяването. Едни от очакваните различия са свързани със степента на завършено образование, като висшистите ясно възприемат шизофренията за психичен проблем, а хората с основно или по-ниско образование, например, не са толкова категорични, макар и там мнозинството да е отчетливо. По-висок стандарт на живот също предполага и по-високо разпознаване. Все пак, като че ли личи, че най-младите (а може би донякъде и най-възрастните) са и малко по-слабо запознати. 

Самонараняването се разпознава като психичен проблем от 79% от участниците в изследването. 10% са на мнение, че самонараняването не е психичен проблем, а 11 на сто не могат да преценят. Мъжете са като че ли по-объркани в отговорите си. Също, известна несигурност има и при най-млади и при най-възрастни. Сравнително големи са различията в отговорите на хората с различна степен на завършено образование. Близо 90% от висшистите дефинират самонараняването като психичен проблем, при под две трети от хората с основно или по-ниско образование, които са на това мнение. Важно е да се отбележи, че при респондентите с по-ниско образование има и повече регистрирани отговори „Не знам“, отколкото в опцията „Не, не е психичен проблем. В обобщение, и тук закономерно личат разликите в отговорите при хората с различен жизнен стандарт. 

Депресията се определя като психичен проблем от 76% от респондентите, 15% не мислят, че депресията е психичен проблем, а 9% не знаят коя от двете опции да изберат. В по-голяма степен, жените категоризират депресията като психичен проблем. При хората с висше образование депресията се определя като психичен проблем почти единодушно, а при хората с основно или по-ниско образование –  в две трети от случаите, при една пета отговори от типа „не знам“. Респективно, по-високият статус, вкл. стандарт на живот, значи и по-високо разпознаване на депресията като психичен проблем – отново. 

Хранителните разстройства (анорексия, булимия, преяждане и др.): 71% отговарят, че това е действително психично разстройство. 15% от респондентите са на обратното мнение, а 14 на сто не могат да преценят. Изглежда мъжете в по-малка степен отговарят, че хранителните разстройства са психичен проблем. Различната възраст, респ. образование, а и доходи, на респондентите явно води и до различни отговори по отношение на въпроса. Например, близо две трети от респондентите, живеещи в по-малки населени места, отговарят положително, при над 80% на сходна позиция сред живеещите в столицата. Най-възрастните и най-младите са малко по-разколебани – вероятно става дума и за разлики в интерпретациите, присъщи за различните обществени периоди. 

Посттравматичното стресово разстройство се определя като психичен проблем от 70% от респондентите, останалите 12% не смятат, че е психичен проблем, а 18 на сто не знаят. Най-възрастните изглеждат и по-малко запознати с тази тема. Иначе, и тук личат стандартните и описани по-нагоре разлики в отговорите според пол, както и според статус, образование, населено място и т.н. 

68 на сто се съгласяват, че обсесивното компулсивно разстройство е психичен проблем, 6% не мислят така, а 26% признават, че не знаят. Въпреки че се регистрират високи стойности в опция „не знам“ и сред мъже, и сред жени, все пак жените изглеждат по-категорични в отговора си. 

Най-младите и най-възрастните изглежда са и най-малко запознати с това психично разстройство и се затрудняват да отговарят, докато респондентите на възраст между 46 и 55 г., например, са най-уверени, че ОКР е психичен проблем, респ. мнозинството от живеещите в столицата респонденти отговарят положително, а и сред тях има най-малко колебаещи се в отговора си на фона на други типове населени места. Както може да се очаква, хората с по-високо образование са и по-запознати. 

Нарцисизмът се възприема като психичен проблем от 40% от респондентите, 29 на сто са на мнение, че не е психичен проблем, а 31% не могат да преценят. И по този индикатор се запазва вече описваната структура на мненията – с относително по-малко запознати най-млади и най-възрастни, с разлики по пол и най-вече – по жизнена перспектива, респ. с известно изпъкване на София. 

36% от респондентите смятат, че стресът е психичен проблем, 52% са на обратното мнение и 12 на сто не могат да отговорят. В столицата обаче хората, които намират стреса за психичен проблем, дори надделяват, респ. в активните възрасти личи колебание дали всъщност и стресът не може да бъде категоризиран като форма на психично разстройство. 

Тревожността се възприема като психичен проблем от 33% от запитаните, а на обратното мнение са 56 на сто от респондентите. 11% не знаят как да отговорят. Разбира се, и тук с повече информация разполагат хората с по-висок статус. Също, и по този критерий е за отбелязване преди всичко степента, в която София отговаря в полза на определението „психично разстройство“.

Очевидно, стресът и тревожността са проблеми, които във все по-голяма степен придобиват системен характер за (и сред) определен тип страти в днешното общество, следователно не липсва склонност те да бъдат категоризирани и като специфична форма на психичен проблем.  

Според 23% от запитаните гневът е психичен проблем, 68% са обратното мнение и 9 на сто не могат да отговорят. И при този индикатор обаче, ако и да не става дума наистина за психичен проблем, се запазват основните тенденции, описани и при другите: с по-добрата житейска перспектива и в по-активните групи расте и тежестта на определението „психично разстройство“. 

Сходна е демографската картина и при проверката на отношението към другите състояния, които не се описват преимуществено като психично разстройство. А резултатите, накратко, изглеждат така:

  • Емоционалното състояние яд се определя като психичен проблем от 15%, 78 на сто не мислят, че е психичен проблем, а 7% не могат да преценят.
  • Според 13% от респондентите тъгата е психичен проблем, мнозинство от 80% са на обратното мнение и 7 на сто не мога да отговорят.
  • 12% от запитаните мислят, че носталгията е психичен проблем, 79 на сто са на обратното мнение и 9 не могат да преценят.
  • Влюбването в най-малка степен се разглежда като психичен проблем от участниците в изследването – на това мнение са 9%, 85 на сто са на обратното, а 6% не могат да преценят.

В крайна сметка, оказва се, че подложени на проверка сред общественото мнение, различните психични разстройства и емоционални състояния в общи линии се разпознават и отличават, т.е. обществото е развило интуитивни ориентири.

В общия случай, като че ли по-високите социални страти, освен че отговарят малко по-убедено, отговарят и по-скоро в полза на категоризацията „психично разстройство“.

Разбира се, част от терминологията на практика и подпомага коректни отговори. Затова и не бива да се допуска „предоверяване“ на този индикатор, а и следва винаги да се напомня, че ясни граници между кое е „болест“ и кое не е, не би следвало винаги да се търсят. 

Прави впечатление също, че обсесивно-компулсивно разстройство, както и нарцисизмът, регистрират в по-чувствителна степен отговори в опция „Не знам“, макар мнозинството да ги разпознава като психични разстройства – влияние тук явно оказва по-експертният характер на тематиката.

Обществото не е особено сигурно обаче по отношение на стреса и тревожността – над половината смятат, че това не са психични проблем, но има и немалък дял, около и над една трета, които са на обратното мнение. Възможно е влияние тук да оказва и все по-активният стил на живот, който съвремието изисква, респективно стреса и тревожността са мислени и като структурен проблем на историческия период.

Ясно е, че образованието – и свързаните фактори – оказват влияние в отговорите на респондентите, като прави впечатление, че хората с по-ниско образование и в по-голяма степен са склонни да не определят даден проблем като психично разстройство. От една страна, това може да се отдаде на по-малката запознатост, а от друга – на по-различните възгледи, изградени въз основа на по-различен начин на живот или възраст.

В повечето случаи турците у нас като че ли отговарят по-сдържано, а и с по-малко осведоменост за това дали определени състояния са всъщност психични разстройства. По-малката осведоменост важи особено при ромите. Вероятно става дума повече за допълнително отражение на описаните по-горе социално-битови различия, макар че отражение вероятно има и културният контекст. 

Зависимости

В провокативен въпрос (индикаторът е по-скоро „лабораторно“ социологически и показва възможни крайности в интерпретациите – виж по-нагоре описание на метода), 63% отговарят, че хората с различни зависимости (алкохол, наркотици и др.) всъщност страдат от форма на заболяване, а 37% избират друга опция – те просто нямат достатъчно силна воля. 

37% избиращи „липса на воля“ са важен за отбелязване обществен симптом за възможно пренебрежение към зависимостите като реален проблем на психичното здраве.

Мъжете отдават зависимостите на липсата на достатъчно воля в по-голяма степен от жените. Макар да не са големи различията в отговорите във връзка с възрастта на респондентите, най-възрастните са и най-склонни да посочат втората опция. 

Различия, обаче, има по отношение на образованието. Хората с по-високо образование повече подкрепят твърдението, че зависимостите са на практика вид заболяване. Групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен казват „просто нямат воля“. 

Измежду зависимостите, най-лесна за преодоляване според респондентите е зависимостта към храна. 77% отговорят, че по-скоро вярват, че може да бъде преодоляна. 15 на сто са на противоположното мнение, а 8% не могат да преценят. Резултатите са напълно обясними предвид факта, че мнозинството явно трудно възприема храната като форма на зависимост – макар хранителните разстройства да бяха упоменати като психично разстройство. За последното вероятно роля е изиграло и „подсказващото“ название.  

Близки са стойностите, когато става дума за пушене. Според 76% от респондентите зависимостта от тютюн/цигари може да бъде преодоляна, 19% са на обратното мнение и 5 на сто не могат да преценят. По-благоприятните позиции в социалната стратификация явно са и по-уверени във възможността за справяне със зависимостите.  

Оказва се, че и на зависимостта от алкохола обществото ни гледа като на нещо преодолимо. 61% от запитаните мислят, че зависимостта от алкохола може да бъде преодоляна, 31 на сто не мислят, че тази зависимост може да бъде преодоляна, а 8% не могат да преценят. И тук, както и при зависимостта от тютюн/цигари, прави впечатление, че хората с по-високо образование и имат и по-ясно и оптимистично мнение. 

Зависимостта от хазарт може да бъде преодоляна според 48% от участниците в изследването, но не е малък и делът на тези, които са на обратното мнение – 39 на сто. 13% от респондентите не могат да дадат отговор. Мъжете като че ли вярват повече от жените, че зависимостта от хазарта може да бъде преодоляна. При жените обаче има и сериозен дял отговори „Не знам“. Най-младите са и най-оптимистично настроени. 

Наркотиците могат да се преодолеят според 42% от респондентите, 47 на сто обаче са на обратното мнение, а 11% не могат да преценят. Оказва се, че именно зависимостта от наркотици, според респондентите, в най-малка степен може да се преодолее. По-възрастните са и по-скептични. Разбира се, става дума за различни поколения, социализирани в различни епохи. Интересно е, обаче, че хората, живеещи в селата, изглеждат по-убедени, че зависимостта от наркотици може да се преодолее, в сравнение с живеещите в столицата. 

В обобщение, наблюдава се по-скоро убеденост, че различните зависимости могат да бъдат преодолени. А 30 на сто от всички респонденти са отговорили положително за всяка от петте посочени зависимости – делът не е малък и заслужава внимание. 

Като че ли по-високите възрасти са и по-песимистични; най-младите групи пък показват и относително по-високи дялове на несигурност, а най-активните възрасти са и онези, при които се долавя най-сериозен оптимизъм. 

Сред онези, които посочват, че различните зависимости могат да бъдат преодолявани, личат по-скоро хора с по-благоприятен статус – доходи, образование и т.н. Вероятно, в отговорите се преплитат редица фактори, но като основен изпъкват качеството и стилът на живот: колкото по-добри са те, толкова повече оптимизъм има. Възможно е това да се дължи и на по-малкия в тези групи потенциал за сблъскване с проблема. Следователно, при малцинствените групи, например, скептицизмът е малко по-осезаем в сравнение с останалите. 

Отвъд общите тенденции, личи все пак различна структура на мненията към различните типове зависимост – вероятно и заради различни степени на лична въвлеченост. 

На така описания фон, очевидно, наркотиците са възприемани от обществото като „истинска зависимост“. Както се вижда обаче, що се отнася до другите възможни зависимости, те може би дори се подценяват.  

Редно е да се отбележи, че при подобен тип въпроси не е изключено да се регистрират данни по-скоро за желанията на респондентите, отколкото за действителния им усет или виждания. 

Разбира се, въпросът следва да бъде подложен и на допълнително изследователско усилие – което, например, да се опита да отчете и степените на личния контакт с дадена зависимост и т.н. Настоящият сондаж може само да скицира хипотези за по-нататъшна верификация. 

Отношение към специализираната грижа 

На въпросСпоред Вас лично, когато човек има психичен или емоционален проблем, кое от следните четири е най-добре да направи?“ 65% от всички респонденти намират за най-добра опция посещението при специалист (психолог, психиатър, психотерапевт и др.). Трябва да се отбележи, че най-вероятно част от респондентите намират този отговор за желателен и затова го посочват.

Последното обаче не намалява значението на резултата. Свидетелство за това е и фактът, че близо 80% от хората, които за заявили, че познават страдащи от психични разстройства, определят като най-добър подход именно търсенето на специалист. 

Не е малък обаче и делът на предпочитащите опора сред близки и приятели (21%) или другите опции. Разбира се, може да се очаква, че в конкретна ситуация на необходимост, мнозина биха предприели повече от едно действие. Но с този въпрос се търси отговор кое в крайна сметка би било основното от тях. 

Видими са разликите в отговорите при групите в различните образователни и подоходни нива – позоваването на близки и приятели е по-присъщо за хората с по-несигурен жизнен стандарт. При най-младите, например, като че ли закономерно личи и по-сериозна склонност за търсене на приятели и близки.

6% от всички респонденти смятат, че е най-добре човек да се справи сам, под процент са привържениците на идеята човек да се обърне към религиозна организация и 6% признават, че не могат да преценят кое би било най-добре да се направи в подобна ситуация. 

Отново се регистрира известно – и очаквано в посоката си – различие в отговорите според пола на респондентите: идеята за посещение на специалист по-скоро се възприема и от жените, и от мъжете, но се наблюдава малко повече подкрепа от страна на жените. Мъжете, от своя страна, може би в малко по-висока степен намират за по-удачно при психичен или емоционален проблем, човекът да се опита да се справи сам. 

Респондентите бяха поставени в тестова ситуация с индикатора „Независимо дали имате деца, помислете за следната ситуация – как бихте реагирали, ако забележите, че детето Ви има забавяне и проблеми в някои умения в сравнение с другите деца?“. Индикаторът е преди всичко експериментален и не бива да се приема като „обществена диагноза“, нито да се търсят особени детайли. 

46% от всички респонденти избират опция „Бих го завел/а при логопед, психолог, педиатър или друг специалист“. 18% са склонни да изчакат и да видят дали детето няма да надрасте проблемите. 12 на сто от респондентите ще разговарят с родители на други деца и ако открият, че и те имат същите проблеми ще спрат да се притесняват. 8% пък ще се обърнат към своите собствени родители, за да разберат дали и те самите не са имали подобни проблеми, когато са били на възрастта на детето си. 15 на сто се колебаят в отговора си и не избират нито една от зададените опции. Около 1% от запитаните се възползват от възможността да посочат нещо различно от зададените опции, като в „Друго“ попадат отговори като: всичко изброено; зависи от забавянето и проблемите; ще разговарям с детето. 

Една пета от мъжете по-скоро признават, че не знаят какво биха направили, докато при жените този дял е една десета. Що се отнася до различия по отношение на възрастта, оказва се, че най-възрастните в по-голяма степен предпочитат да изчакат детето да надрасте проблемите. Разбира се, и при тях като цяло преобладават отговорите от типа „ще се консултирам със специалист“. В сравнение с останалите възрастови групи, най-младите пък най-много (и закономерно) предпочитат в подобна ситуация да разговарят с родителите си. 

Разбира се, личат и ясни разлики и според образователните нива. Друга важна уговорка: в отговорите следва да се търси и потенциална неискреност. Въпреки това обаче, структурата на мненията е красноречива – ясно изпъква позоваването на специалистите.

Няма съществени структурни различия между общата картина на мненията и картината при родителите на деца до 18-годишна възраст, например. Все пак, при родителите проличава по-сериозно намерение да се обърнат към специалист.

В провокативен въпрос 12% е делът на онези, които ще приемат мнението „да се ходи на психолог е проява на каприз“. Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и необходимост. Макара мнозинството от респондентите да определят посещението на психолог като необходимост, (поне) малко над половин милион души явно не се колебаят да го определят и като каприз.

Както може да се очаква на фона и на цитираните досега данни, психологът като необходимост повече виждат жените, отколкото мъжете. Почти всички запитани хора с висше образование, например, смятат, че посещението на психолог понякога е необходимост, докато при респондентите с основно и по-ниско образование делът на възприемчивост на ходенето при психолог е три четвърти. Свързаният критерий доходи също дава очаквана структура на мненията – респондентите с по-високи доходи в по-голяма степен споделят, че посещението при психолог понякога може да бъде необходимост.

13% пък приемат крайното становище, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на обратното мнение. 

И тук, сред онези, които отговарят по-сдържано, личат повече мъже. Най-млади и най-възрастни също са в известна степен по-близки до табуто. Разбира се, космополитността на столицата прави така, че отношението там е по-либерално – което се обяснява с естествените разлики при различните образователни нива. 

Въпросните 12-13% по последните два индикатора следва да се възприемат като възможен минимум – заради очакваната степен на искреност.

В обобщение, може да се заключи, че на декларативно ниво се наблюдава доверие към специалистите, но не са за пренебрегване и дяловете на онези, за които това не е първата опция. Нещо повече: над половин милион пълнолетни българи явно спадат в група, която би се съгласила, че психологическата и психиатричната грижа са нежелани и непрестижни опции.    

Инструменти за оценка на детското развитие

Запитани за т.нар. инструменти за оценка на детското развитие, 65% от всички участници в изследването заявяват, че не са запознати. 16 на сто от респондентите твърдят, че са запознати и избират опция „инструментите показват как детето се развива спрямо другите деца“. 6% смятат, че са запознати и според тях инструментите показват дали детето има психични проблеми. 13% от респондентите се затрудняват да отговорят. 

По-скоро очаквано, жените в по-голяма степен за запознати с инструментите за оценка на детското развитие. Най-младите и най-възрастните най-много се затрудняват да отговорят на въпроса. Респондентите на възраст 36-45 г. са и най-запознати на фона на останалите, което се обяснява най-вероятно и с факта, че това е „родителска“ възраст. 

58% от респондентите, които са родители на деца до 18-годишна възраст, казват, че по-скоро не са запознати с инструментите за оценка на детското развитие – дял, който е в известна степен по-малък от дела на незапознатите сред цялата изследвана съвкупност. Така се оказва – очаквано – че родителите все пак разпознават темата малко по-добре на общия фон. 

29 на сто от родителите са отговорили, че по-скоро са запознати с инструментите за оценка на детското развитие и че те показват как детето се развива спрямо другите деца. 5% от родителите мислят, че инструментите показват дали детето има психични проблеми, а 10% от родителите се затрудняват да отговорят. 

Когато пък става дума изрично за психологически тестове за оценка на детското развитие, 47% от всички респонденти казват, че не са достатъчно запознати. Една четвърт от запитаните са на мнение, че психологическите тестове има как да помогнат, независимо, че всяко дете е различно. 17 на сто са по-скоро на мнение, че всяко дете е различно и такива тестове няма как да помогнат. Като цяло, мъжете са тези, които повече признават, че не са запознати с психологическите тестове. Жените пък са в по-голяма степен привърженици на схващането, че психологическите тестове помагат, независимо, че всяко дете е различно. Големи са разликите в запознатостта, които се регистрират при различните степени на образование и свързаните фактори. 

Според 33% от родителите на деца до 18 г. подобни тестове има как да помогнат, 21 на сто са на мнение, че подобни тестове няма как да помогнат, тъй като всяко дете е различно. 39% от родителите не са запознати с тестовете, а 7 се колебаят в отговора си.

В крайна сметка, тези няколко индикатора не очакват детайлна запознатост, а се опитват да измерят проявите на обществения усет. Отношението на обществото е по-скоро отдалечено, но в същото време – без съпротива, а и с белези по-скоро на симпатия.  

Провокативни индикатори: степени на толерантност

По-голямата част от запитаните дават толерантни по отношение на психични проблеми отговори. Но никак не са малки групите, които са на друго мнение – най-вече личат групите с по-неблагоприятна житейска перспектива или с още не докрай оформен възглед. Може да се очаква, че видимата толерантност се дължи в немалка степен и на известна социална желателност в отговорите.

И по този критерий респондентите бяха изправени през тестови въпроси, които да форсират избор между различни твърдения – понякога изглеждащи и еднакво верни или дори еднакво крайни. Експерименталният въпрос включи двойки опции, измежду които респондентът следва да избере.

Например, 25% се съгласяват с твърдението, че хората, които страдат от депресия, просто трябва да се стегнат. Останалите 75%, разбира се, са на обратното мнение и приемат, че хората с депресия истински се нуждаят от помощ. Но наличие на една четвърт пренебрежителни отговори е свидетелство за определени нива на неразбиране.  

И тук се забелязва различие в отговорите по отношение на пола и – разбира се – образованието (което пък е свързано и с фактори като доходи, местоживеене и пр.). В различните етнически общности у нас и възприятията за депресията са различни – вероятно заради стиловете на живот, а не толкова заради собствено етнически детерминирани фактори. 

Любопитна картина разкрива провокативен индикатор: 18% възприемат опита за самоубийство преди всичко като грях, докато останалите все пак го намират за знак за проблем, а не за грях.

Поколенията и жизнената перспектива (образование, доходи, населено място) се оказван важните фактори. Културните различия също видимо влияят – при турската общност имаме по-високи нива на отговор „грях“.

18% съвсем сериозно приемат иначе шеговитото твърдение, че всякакви психични проблеми, се решават с една ракия и малко повече сън. 18% всъщност се равнява на близо милион пълнолетни българи – от общо около пет милиона и половина трайно пребиваващи в страната пълнолетни. При това, милион е минимумът, като се има предвид степента на искреност на отговорите.  

Това е един от индикаторите, при които се забелязва голямо различие според пола, наред с другите, отбелязани и по-горе и очаквани, различия. Шеговито или не, подобно отношение се възприема видимо добре сред ромските общности, например.  

Друга изследователска провокация също събуди любопитни резултати. Оказва се, че при проверка на стереотип „мъжете не плачат“, се регистрират 25% съгласни.  Любопитно (макар и не изненадващо) е, че жените в по-голяма степен намират за нормално мъжете да плачат – разликата в отговори между мъже и жени е сериозна. Етносите също реагират различно, вероятно в зависимост от различния тип отношение при различните според жизнения си стандарт и активност страти. 

В крайна сметка, основен фактор за по-нетолерантни и стигматизиращи отговори като че ли донякъде е възрастта, но най-вече се откроява образованието. Последното, разбира се, не бива да се абсолютизира, но както може да се очаква, хората с по-благоприятни житейски изгледи са и в по-висока степен „отворени“ – според ползваните тук провокативни въпроси. Обратно, групите, застрашени от маргинализация, са и онези, които в по-голяма степен остават при патриархалния нрав. В контекста на последното, и тук „по-затворените“ отговори са тези при мъжете. Въпросът, разбира се, е за латентната нетолерантност – която се крие зад иначе правилните отговори.

Наблюдава се дял в диапазона 10-25%, който реагира на различните индикатори по-скоро консервативно. Това е онази част от обществото, където може да се очаква проблемно отношение към разглежданата тема. 

2% са онези респонденти, които избират по-консервативната опция за всички 12 подобни двойки твърдения – не само непосредствено цитираните, но и анализираните по-горе в обзора.  28% избират за всички 12 твърдения по-скоро по-толерантната опция. Това позволява умерено позитивни изводи, макар и с доста уговорки. 

Някои възможни обобщения

  • Поне двама от всеки петима са имали досег по един или друг начин до форми на т.нар. леки психични разстройства като депресия, хранителни разстройства и др. 

  • Както може да се очаква, заявяващите, че познават човек, който страда от психично разстройство, проявяват и повече разбиране към проявите на темата. 

  • Обществото има известен усет какво би могло да се определи като леко психично разстройство. 

  • Повечето отговори са в толерантен тон – разбира се в тях се оглежда и социалната желателност. 

  • Латентното отричане на проблемите също не е малко. Например, почти половината пълнолетни българи признават, че ако у нас някой признае психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. Между 10 и 25%, т.е. поне около милион и половина пълнолетни българи при живеещи в страната не повече от 5.5 милиона, се простира диапазонът на някои консервативни, а и дори и ретроградни, схващания.

  • На моменти се проявява проблемен „втори пласт“ в общественото мислене по разглежданите проблеми. 

  • Личи известно подценяване на различните типове зависимости като реален обществен проблем. За повече от една трета от хората у нас, в крайна сметка, зависимостите са просто липса на достатъчно воля. 

  • При мъжете въобще, като че ли, темите, свързани с психичното здраве, са и в по-голяма степен табу. 

  • Около две трети от българите казват, че, при проблем, най-добре е да се търси специалист по психологическа или психиатрична грижа, но в редица други индикатори проличава, че търсенето на специалисти по-скоро не е първата опция. 

  • Ясно личи, че отношението към психичното здраве зависи от качеството на живота: по-голямо внимание към темата могат да си позволят групите с по-висок жизнен статус.

  • Стресът и тревожността като че ли започват да изглеждат като базисен обществен проблем, граничещ с форма на психично разстройство. 

Конференцията, посветена на Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) и свързаните с него растройтва, която се проведе в края на 2023 г., представи петима лектори с различен с различна експертиза. В този материал ще намерите както кратки описания на техните презентациите, така и видеозаписите от конференцията. Ще намерите и личните истории на хора, живеещи с ОКР, с което се надяваме, че ще видите това разстойство през неговия ежедневен човешки облик.
ОКР конференция
Георги Ненов. На 37 години1 от София . Неженен, но щастливо обвързан и баща на едно малко Кате. Създател и водещ на подкаста “Свръхчовекът с Георги Ненов”, който от почти 8 години всеки вторник разказва истории, които вдъхновяват. Отдаден на спорта - в конкретния момент на бразилското джу джицу. Забавлява се като кара неща - автомобил, мотоциклет и/или ски. Обича да чете и слуша книги и подкасти и да се среща с хора за пример. Напоследък посещава училища извън София, за да се срещне с гимназисти и да им разкаже за уроците, които той е получил от над 400 госта и да им помогне да повярват, че имат свой собствен свръхчовешки път - в образованието, в кариерата, в живота.
Gerogi Nenov Ubermensch
Оля Антонова, позната като Оля Малинова, е известна с много неща, но две се открояват - комедия и вино. Семейният бизнес на Оля е първият и най-голям производител на плодови вина в България - "Трастена". Заедно с Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова основават компанията за стендъп "Три жени на микрофона". Сред популяните спектакли на компанията са "Добрата, Лошата и Красимира" и моноспектакълът "Министър на щастието".
Olq 2
Имаме удоволствието да Ви поканим на еднодневна конференция, посветена на Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Събитието е както за хора с преживелищен опит и техните близки, така и за професионалисти, които биха желали да обогатят познанията си.  Фокусът на конференцията е върху напредъка в разбирането и менажирането на това сложно и хетерогенно психично състояние, а лектори, с които ще Ви срещнем, са специалисти с богат, дългогодишен международен опит. 
Обеивно компуливно разтрото (Facebook Cover) (1) tran
Регистрирана разпознаваемост, декларативна толерантност и обществена значимост на проблемите на психичното здраве, но и повече консервативност. Това отчита нова втора вълна на експериментално изследване на „Кожа“,
Как миcлим за пcихичното зраве
"Човек на годината" 2022 беше присъдена на добролците, активистите и организациите, подкрепили засегнатите от войната в Украйна. "Кожа" получи това признание за психичноздравната помощ, която предостави онлайн още в първите часове на бомбардировките, а по-късно и на терен в София.
317513814-883058982689688-4299891078554369143-n