Цветана Сапова е радиоводеща в БГ Радио и едно от разпознаваемите млади лица в българския ефир. Води „Второто кафе“ и класацията „Нашите 10“, а през 2025 г. участва и в предаването „Кой да знае?“ по bTV. Освен с работата си в радиото, Цветана привлича внимание и с откритостта, с която говори за лични теми, включително преживяванията си с хранителни разстройства. Именно тази автентичност и искреност ѝ печелят последователи, симпатии и усещането, че зад гласа от ефира стои човек, който не се страхува да бъде истински.
Защо се съгласи да участваш?
Имам нужда все повече в социалните мрежи да говорим за истинските емоции, чувства и преживявания, и така, както се грижим за външната ни опаковка, да полагаме усилия и за вътрешния ни свят. Затова се съгласих, защото Вашата платформа е глътка свеж въздух измежду всичко пластмасово.
Разкажи ми за твоя собствен опит с предизвикателствата пред психичното ти здраве.
Много е трудно да израстваш като малко по-различен от останалите. Опитваш се да компенсираш тази различност през всякакви методи, които нанасят травми и започваме да ги лекуваме на осъзнатата възраст, осъзнавайки, че е трябвало да започнем по-рано. Утеха намирах в храната и връзката ни с нея стана много токсична. Преяждах системно, след това се наказвах, налагах си рестрикции и постоянно си казвах какво “не трябва” и “не може”. Съответно, когато нещо ти е забранено, то е сто пъти по-сладко. Завъртях се в порочния кръг на булимията и повече от 7 години водих тази битка. Това, което ме спаси, е посещението ми при психолог, споделяне с близки и семейство както и открито да говоря за проблема ми, да не го третирам като нещо срамно и неправилно.
Стигмата върху темата за психичното здраве у нас върви ръка за ръка с много предразсъдъци и стереотипи, които по своята същност са ограничаващи и често деструктивни. Срещаш ли такива в ежедневието си? Откриваш ли ги в себе си? Как се справяш с тях?
Смятам, че все по-открито се говори на тази тема. Осъзнаваме, че темповете, с които се движи светът не са пригодени за мозъка ни, съответно все по-често чуваме диагнозата “прегаряне”, “депресия” и колкото повече нормализираме това, толкова повече хората не биха се притеснили да споделят, че имат проблем. Аз, за радост, съм срещала само разбиране, подкрепа и търпение от любимите ми хора, за което се чувствам благодарна. Но не при всеки е така. В тикток споделям съдържание, свързано с хранителни разстройства и ми пишат много деца, които се чувстват изгубени и неразбрани от семейството си. За съжаление липсват адекватни институции, които да се грижат за психичното здраве на подрастващите и съответно превенция. В училищата не се говори достатъчно и в доста семейства това остава тема табу.
Кога за първи път осъзна, че си жена и имаш женско тяло? Кога забеляза тялото си?
На доста късна възраст, може би след 18. Допреди това се чувствах като голямо дете, дълго време отхвърлях женската енергия, която нося, заради килограмите. Те ми бяха отнели способността да се видя, да се харесам, да искам и другите да ме забележат. Още се боря с това да извиквам нежността и женствеността си.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в които си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Смятам, че ние жените сме много добри в това да можем добре да изиграем, че имаме самочувствие, а истината е, че всеки ден се гледаме в огледалото и намираме по нещо за “оправяне”. В 20-те си години искаме да сме по-слаби, в 30-те да сме по-успешни, в 40-те да сме по-млади, в 50-те нещо друго и така до последния ден. Опитвам се да подхранвам самочувствието си с малки неща – да си напомням какво съм постигнала в работата си, във взаимоотношенията с хората около мен, колко хора съм вдъхновила и усмихнала. Опитвам се да минава през вътрешния ми свят, а не през това как изглеждам и защо не съм достатъчно слаба, красива и прочее.
Какво означава за теб да си жена? Свързваш ли го със социалните роли, с които разполагаме на тези географски ширини, с биологичните особености на пола или с някаква собствено добавена стойност?
Чудесен въпрос. Това да си избраник на Бог и да си този, който създава нов живот, само по себе си е голяма работа. Мисля си обаче, че понякога не си даваме сметка каква привилегия имаме да се събудим, да отидем на работа, да шофираме дотам, да излезем с приятелки, да отидем на кино, да можем да изберем социалния си кръг, образованието си, партньора ни. Наскоро видях статия за жените в Афганистан, които са лишени от почти всички основни човешки права. Забранено им е да посещават училищни заведения, не им е позволено да работят, забранено им е да говорят, да пеят, не могат да пътуват на дълги разстояния, достъпът до здравеопазване им е силно ограничен. Това е немислимо нарушение на човешките права и понякога ми е трудно да повярвам в какъв двуполюсен свят живеем. Опитвам се да не приемам за даденост това, че съм жена в страната ни.
Кои са вярванията, убежденията и чертите на характера ти, които са ти носили под някаква форма дискомфорт или страдание, върху които си работила усилено, за да промениш или са се променяли с времето от обстоятелствата около теб?
Доста съм нетърпелива и понякога ми е трудно да вярвам в концепцията, че зад всяко хубаво нещо стои дълъг път. Улавям се как скролвам в социалните мрежи, виждам красиви, успешни хора и си казвам: “Защо аз не съм там?”. А ето и още едно, постоянно се сравнявам. Списъкът е дълъг, пригответе си пуканки… Много искам хората около мен да ме харесват, да съм сигурна, че съм казала правилното нещо, че съм направила всичко за комфорта на останалите, влагам много емоции, ако някой не одобрява мое решение или постъпка. Изморително е постоянно да се оглеждаш в чуждите очи, търсейки одобрение.
Какво те изкарва от кожата ти? А какво те връща обратно в нея и те кара да се чувстваш добре там?
Изкарват ме от кожата ми грубите хора. Тези, които потъпкват успехите на другите, които изказват непоискано мнение, които са винаги недоволни и които сеят омраза. Доста често ме връщат в кожата ми моите колеги. Работя в най-усмихнатата медия – БГ Радио, сред интелигентни, трудещи се, вдъхновяващи хора. Щастлива съм, че отивам на работа с усмивка в здравословна среда.
Защо да бъдеш в тялото си е най-хубавото място, на което можеш да бъдеш?
Все още търся отговор на този въпрос. Надявам се след време, когато отново ме поканите, да мога уверено да ви го дам.
